— Разбирам — каза Еванс и посочи лулата. — Можете да я запалите, ако желаете.
Тед я погледна, после бързо я пусна в джоба на сакото си, сякаш малко се срамуваше от нея.
— Всъщност опитвам се да се откажа.
Еванс погледна Ейми.
— За какво ви е всичко това? — попита той със същия мил, приятен глас. — Или, по-точно, за какво си мислите, че ви трябва?
— Не знам. — Гласът й беше нисък и съсредоточен. — Но ние бяхме в Ташмор преди три седмици — Тед и аз, да почистим къщата. Предлагаме я за продажба. И нещо се случи. Всъщност две неща. — Тя погледна към съпруга си и отново пусна бледата си усмивка. — Тед знае, че нещо се случи, защото точно тогава влязох във връзка с вас и уредих тази среща. Но той не знае какво и се боя, че не е съгласен с мен. И може би има право да не е съгласен.
Тед Милнър не отрече, че не е съгласен с Ейми. Ръката му се прокрадна към джоба му, хвана лулата, после отново я пусна.
— Но тези две неща — те свързани ли са с това, което се случи в къщата ви на езерото през октомври?
— Не знам. Господин Еванс… какво всъщност се случи? Какво знаете вие!
— Е — каза той, облегна се на стола си и отпи от чашата си, — ако сте дошли с надеждата да получите всички отговори, ще бъдете жестоко разочаровани. Мога да ви кажа за пожара, но за причините, поради които съпругът ви е направил това… вие вероятно можете да запълните повече празнини, отколкото мога аз. Това, което ни озадачи най-много при пожара, беше мястото, откъдето е започнал — не в главната къща, а в кабинета на господин Рейни, тоест пристройката. Ще рече, този акт е бил насочен срещу него, но той дори не е бил там.
— После намерихме в развалините на кабинета дъното на бутилка. Беше от вино — по-точно, шампанско — но нямаше никакво съмнение, че последното нещо, което бе съдържала, е било бензин. Част от етикета беше непокътната и ние изпратихме копие по факса в Ню Йорк. Идентифицираха го като „Мое е Шандон“ от хиляда деветстотин осемдесет и някоя си. Това не беше неоспоримо доказателство, че бутилката, използвана за коктейл „Молотов“, е дошла от вашата собствена изба, госпожо Милнър, но беше много убедително, тъй като бяхте изредили повече от дузина бутилки „Мое е Шандон“ — някои от 1983, някои от 1984. Това ни наведе на предположението, което изглеждаше съвсем ясно, но не много смислено: че вие или вашият бивш съпруг може да сте изгорили къщата си. Вие посочвате, че сте излезли и сте оставили къщата незаключена…
— Колко нощи не съм спала заради това! — каза Ейми. — Често забравям да заключа, особено когато излизам само за малко. Израсла съм в малко градче на север от Бангор, а провинциалните навици умират трудно. Морт често ме… — Устните й потрепериха и тя спря за момент, стисна ги силно, до побеляване. После се овладя и довърши мисълта си, говореше пресипнало. — Той често ме хокаше за това.
Тед я хвана за ръката.
— Това, разбира се, не е имало значение — каза Еванс. — И да бяхте заключили къщата, господин Рейни все пак би влязъл, защото ключовете му са били още у него. Прав ли съм?
— Да — каза Тед.
— Може би, ако бяхте заключили вратата, това малко щеше да ускори края на разследването, но сега е невъзможно да се твърди със сигурност. Даването на съвети със закъснение е лоша черта, която се стараем да не използваме в работата си. Има теория, че предизвиква язва и аз се подписвам под това. Работата е в следното — при свидетелството на госпожа Рейни — извинете, госпожа Милнър, че къщата е била оставена отключена, ние отначало повярвахме, че подпалвачът би могъл да бъде буквално всеки. Но след като започнахме да проиграваме предположението, че използваната бутилка е дошла от избата, кръгът на предположенията се стесни.
— Защото избата е била заключена — каза Тед. Еванс кимна.
— Помните ли, че ви попитах у кого са били ключовете за нея, госпожо Милнър?
— Наричайте ме Ейми, може ли? Той кимна.
— Помните ли, Ейми?
— Да. Започнахме да заключваме избата преди три или четири години, след като изчезнаха няколко бутилки червено вино. Морт помисли, че го е направила чистачката. Не ми се щеше да вярвам, защото я харесвах, но знаех, че той може и да е прав, и вероятно беше. Тогава започнахме да я заключваме, така че никой да не се изкушава.
Еванс погледна Тед Милнър.
— Ейми е имала ключ от избата и смяташе, че и господин Рейни е имал ключ. Това ограничи възможностите. Разбира се, ако беше Ейми, вие би следвало да сте й съучастник, господин Милнър, тъй като вие двамата взаимно си осигурявате алиби за онази вечер. Господин Рейни няма алиби, но той е бил на значително разстояние. А главното е следното: не виждахме мотив за престъплението. Работата му е носила — и за Ейми, и за него, финансово благополучие. Въпреки това ние изследвахме прахта за отпечатъци от пръсти и намерихме два ясни. Това стана в деня, след като се срещнахме с вас в Дери. И двата бяха на господин Рейни. Това все още не беше доказателство…