Чу се драскане на клечка кибрит. Тед Милнър все пак беше решил да запали лулата си. Еванс не му обърна внимание. Беше се навел напред и погледът му беше втренчен в Ейми Милнър.
— Да изясним това. Според Съни Трутс…
— Тротс.
— Добре, Тротс. Според него Том Грийнлиф наистина е видял Морт с някого?
— Не точно — каза Ейми. — Съни помислил, че ако Том е вярвал в това — ако го е вярвал със сигурност, не би излъгал Грег. Всъщност Том му казал, че не знае какво е видял. Че е бил объркан. Че му се е струвало по-безопасно все пак да не казва нищо. Не е искал никой — особено Грег Карстерс, който също е работел като пазач — да знае колко е объркан, а най-много от всичко не е искал някой да си помисли, че той може би се разболява, както се е разболяла покойната му жена.
— Извинете — каза Еванс, — не съм сигурен, че ви разбирам.
— Според Съни — каза тя — Том помахал в отговор. И отминал. После според това, което казва Съни, Том погледнал в огледалото си за обратно виждане и видял друг мъж с Морт и едно старо комби, въпреки че преди десет секунди нито мъжът, нито комбито били там. Казал, че мъжът носел черна шапка… но през него, както и през колата, човек можел да вижда.
— О, Ейми — каза тихо Тед. — Този човек те е излъгал. На едро.
Тя поклати глава.
— Съни не е достатъчно умен, за да измисли такава история. Той ми каза, че Том помислил, че трябва да се обади на Грег и все пак да му каже, че може би е видял такъв човек; че всичко ще бъде наред, ако не спомене, че през него се е виждало. Но Съни каза, че старецът бил ужасен. Бил убеден, че е едно от двете неща: или се разболява от болестта на Алцхаймер, или е видял призрак.
— Е, наистина звучи зловещо — каза Еванс и наистина беше така — за няколко мига кожата на ръцете и гърба му беше настръхнала. — Но това са приказки… всъщност приказки, разказани от мъртъв човек.
— Да… но има и нещо друго. — Тя остави чая си на бюрото, вдигна чантичката си и започна да рови в нея. — Когато почиствах кабинета на Морт, намерих онази шапка — онази ужасна черна шапка — зад бюрото му. Това ме порази, защото изобщо не го очаквах. Извадих я с една пръчка и пак с пръчката я изнесох навън в сандъка за боклук. Разбирате ли ме?
Тед очевидно не я разбираше. Еванс обаче — да.
— Не сте искали да я докосвате.
— Точно така. Не исках да я докосвам. Тя падна на дясната си страна върху една от зелените торби за боклук — честно ви казвам. После, след около час, излязох с торба със стари лекарства, шампоани и боклуци от банята. Когато отворих капака на сандъка, за да ги сложа вътре, шапката се беше преобърнала. И във вътрешната лента беше пъхнато ето това. — Тя извади сгънато листче хартия от чантичката си и го подаде на Еванс. Ръката й леко трепереше. — То не беше там, когато измъкнах шапката иззад бюрото. Сигурна съм.
Еванс взе сгънатото листче, задържа го за момент. Не му харесваше. Беше някак твърде тежко и нещо не беше наред с повърхността му.
— Мисля, че е имало Джон Шутър — каза тя. — Мисля, че той е бил най-великото създание на Морт — герой толкова жизнен, че наистина е оживял… И мисля, че това е послание от призрак.
Той взе листчето и го разгъна. До половината му беше написано следното послание:
Госпожо, съжалявам за всички неприятности. Нещата станаха неуправляеми. Сега се връщам вкъщи, получих разказа, за който всъщност бях дошъл. Той се казва „Милята на лютичетата“ и е страшен.
Подписът беше драснат нечетливо под нанизаните като бисер редове на бележката.
— Това подписът на покойния ви съпруг ли е, Ейми? — попита Еванс.
— Не — каза тя. — Няма нищо общо.
Тримата седяха в канцеларията и се гледаха един друг. Фред Еванс се опита да каже нещо, но не можа. След известно време мълчанието (и миризмата от лулата на Тед Милнър) станаха непоносими. Така че господин и госпожа Милнър благодариха, казаха „довиждане“ и излязоха от канцеларията, за да продължат живота си по най-добрия начин, по който можеха, а Фред Еванс продължи своя живот по най-добрия начин, по който той можеше, а понякога, късно нощем, както той, така и жената, някога омъжена за Мортън Рейни, се събуждаха от сънища, в които един човек с кръгла черна шапка ги гледаше с избелели от слънцето очи, оградени с мрежа от бръчки. Гледаше ги без любов… но, и двамата го чувстваха, с някаква странна строга жалост.