Смачка цигарата си и реши да подремне. После реши, че идеята е лоша. Щеше да е по-добре, по-здравословно — и умствено, и физически, да обядва нещо, да почете около половин час и после да отиде на дълга приятна разходка долу край езерото. Спеше твърде много, а да спиш твърде много е признак на депресия. По средата на пътя до кухнята се насочи към дългото сгъваемо канапе под прозореца в дневната. „По дяволите — помисли си той, като постави една възглавница под врата си, а друга — под главата си. — Аз наистина съм потиснат.“
Последната му мисъл, преди да се унесе, беше повторение: „Той още не се е отказал от мене. О, не, не и този тип. Той не се отказва лесно.“
5
Сънува, че се е загубил в огромна царевична нива. Луташе се от един ред към следващия, а слънцето осветяваше часовниците, които носеше — половин дузина на всяка ръка, всеки от тях настроен на различно време.
„Моля, помогнете ми! — извика той. — Моля някой да ми помогне! Загубил съм се и ме е страх!“
Царевицата пред него се поклащаше и шумолеше. От едната страна излезе Ейми. От другата излезе Джон Шутър. И двамата държаха ножове.
„Сигурен съм, че мога да се справя с тази работа — каза Шутър и двамата пристъпиха към него с вдигнати ножове. — Сигурен съм, че след време смъртта ви ще бъде мистерия дори и за нас.“
Мортън се обърна, за да побегне, но една ръка — ръката на Ейми — го хвана за колана и го дръпна назад. А когато ножовете, блестящи на светлината на горещото слънце в тази огромна тайна градина…
6
След час и четвърт го събуди телефонът. Той се бореше с ужасен сън. Някой го преследваше — това беше всичко, което си спомняше ясно. Успя да се вдигне и да седне на канапето. Беше ужасяващо горещо — от всяка пора на кожата му течеше пот. Докато беше спал, слънцето се беше извъртяло до отсамната страна на къщата и беше го огрявало Бог знае колко дълго през остъклената стена.
Морт бавно отиде до масичката с телефона в предния хол. Пристъпваше тромаво като човек във водолазен костюм, който върви по речното дъно срещу течението. В главата си усещаше бавно туптене, а в устата си — вкус на спечени лайна. При всяка крачка напред входът на хола сякаш се отдръпваше с една крачка и на Морт му хрумна — не за пръв път през живота му, че адът вероятно е като чувството, което имаш, след като си спал твърде дълго или твърде дълбоко в горещ следобед. Най-лошото не беше във физическото усещане. Най-лошото беше и обезсилващото, дезориентиращо чувство да бъдеш извън себе си, някак си да бъдеш наблюдател, който гледа през две телевизионни камери със замъглени обективи.
Вдигна телефона. Мислеше си, че сигурно е Шутър.
„Да, ясно, че е той — единственият човек на целия божи свят, с когото не би трябвало да разговарям в това състояние — със свален гард и с едната половина на съзнанието откопчана от другата. Естествено, че ще е той — кой друг?“
— Ало?
Не беше Шутър, но докато слушаше как гласът на другия край на линията отговаря на поздрава му, той откри, че има поне още една личност, с която не бива да разговаря, докато е във физически уязвимо състояние.
— Ало, Морт — каза Ейми. — Добре ли си?
7
Малко по-късно същия следобед Морт навлече огромната си червена фланелена риза, която използваше като яке в ранна есен, и тръгна на разходката, която трябваше да направи по-рано. Котаракът Бъмп го последва от разстояние, — докато се увери, че Морт има сериозни намерения, след което се върна към къщата.
Той тръгна бавно и целенасочено през яркия следобед, който като че ли беше направен целият от синьо небе, червени листа и златист въздух. Вървеше с ръце в джобовете и се опитваше да поеме през кожата си тишината на езерото и да се отпусне, както беше правил преди — предполагаше, че това беше причината, поради която беше дошъл тук, вместо да остане в Ню Йорк, както беше очаквала Ейми, докато двамата заедно бавно се търкаляха към развода си. Беше дошъл тук, защото това беше вълшебно място — особено есен — и когато пристигна, беше почувствал, че ако някъде на тази планета има нещастник, който да има нужда от малко вълшебство, то това е той. И ако това вълшебство изчезнеше за него сега — когато писането беше станало така горчиво — просто не знаеше какво ще прави.