— В пикапа имаше счупена бутилка от уиски. Пил ли беше? — попита Пачеко.
— Не, нито капка. Сигурно е било част от инсценировката.
— Уестбей имаше ли фенерче?
— Не, беше сложил малък челник. Нареди ми да се кача в неговия пикап и аз се подчиних. Той остана около минутка край колата. Бях замаян и не съм сигурен, че помня всичко. Случи се бързо и аз си бях глътнал езика, честно да ви кажа. Някога да сте бягали след челен сблъсък?
— Не ми се е случвало. Когато Уестбей се върна в пикапа си, носеше ли нещо?
— Какво например?
— Два мобилни телефона и един айпад.
Зийк поклати глава.
— Не, не помня да съм виждал такива неща. Уестбей бързаше. Погледна ме и каза нещо за кръвта. В пикапа имаше кутия хартиени салфетки и той ми даде няколко. Избърсах си носа.
Пачеко погледна Логан и каза:
— Имаме салфетка с кръв по нея.
— Добре де, ама той говори, нали? — отвърна Логан.
— Имаше ли други наранявания? — попита Пачеко.
— Ударих си коляното и адски ме болеше, но нищо повече.
— И после просто се чупихте?
— Ами да. Уестбей мина напряко през полето, което си беше опасна работа, защото караше с угасени фарове. Представа нямах къде отиваме. Мисля, че още бях сащисан, след като видях чернокожия целия в кръв. Помня как си помислих, че тази работа струва много повече от пет хилядарки. Както и да е, излязохме на един чакълест път и той запали фаровете. Когато стигнахме до шосето, Уестбей натисна газта и напуснахме резервата. По едно време го попитах: „Кои бяха тия хора?“, а той вика: „Кои хора?“. Дума не обелих повече. Той каза, че ни трябва лед за носа ми, затова спряхме пред някакъв магазин, който беше отворен. Сигурно от там имате тази снимка.
— А след като тръгнахте от магазина?
— Върнахме се в „Блу Шато“ във Форт Уолтън Бийч. Той ме настани в стая за през нощта, донесе ми чиста тениска и ми каза да си слагам лед на лицето. И ако някой ме пита нещо, да отговоря, че съм се сбил. Това казах и на майка ми.
— Плати ли ти?
— Аха, на следващия ден ми даде парите и ми каза да си държа устата затворена. Предупреди ме, че ако някой някога научи, ще ме обвинят, че съм избягал от местопроизшествие, а и по-лошо. Казвам ви, здравата се уплаших, затова си затраях. Страх ме беше от ченгетата, но ме беше страх и от Уестбей. Минаха няколко седмици и реших, че ми се е разминало. После един ден Уестбей ме сгащи в хотела и ми нареди да се кача на колата и моментално да напусна Флорида. Даде ми хиляда долара и ми заповяда кракът ми да не стъпва тук, докато не ми се обади.
— Обади ли ти се?
— Веднъж само, но аз не вдигнах. Смятах никога да не се връщам, но се притеснявах за майка ми, а и не исках да пропусна срещата с надзорника. Днес се промъкнах тайно в града и мислех довечера да се видя с майка ми.
След като уточниха най-общо историята, Пачеко се върна от началото и изкопчи още подробности. Направи дисекция на всеки момент, притисна свидетеля да си припомни всяко име. Четири часа по-късно Форман беше изтощен и нямаше търпение да напусне града. Когато Пачеко най-сетне се усмири, в стаята влязоха двама федерални шерифи и отведоха Зийк Форман. Откараха го в хотел в Гълфпорт, Мисисипи, където той прекара първата нощ от новия си живот.
Клайд Уестбей живееше с втората си съпруга в хубава къща с висока ограда близо до брега в окръг Брънзуик.
Беше на четирийсет и седем и нямаше криминално досие. Притежаваше шофьорска книжка от Флорида и актуален американски паспорт, но никога не се беше регистрирал да гласува, поне не във Флорида. Според данните на щатската служба по заетостта той беше управител на хотел „Сърфбрейкър“ във Форт Уолтън Бийч. Носеше два мобилни телефона и имаше два стационарни — един в офиса и един у дома. Три часа след като Зийк напусна Флорида, агенти на ФБР подслушваха и четирите му телефона.
32
В сутрешната поща имаше три дебели пакета от правната кантора на Едгар Килъбрю. Лейси неохотно ги отвори и намери придружителното писмо. Килъбрю обясняваше в типичния си лаконичен и арогантен стил, че „прилага“ отговора на съдия Макдоувър на „лекомислените“ призовки на Лейси. Писмото беше придружено от официалното му искане всички обвинения към клиентката му да бъдат снети, а разследването — прекратено. Като алтернатива предлагаше „незабавно и поверително изслушване пред пълния състав на Комисията по съдийска етика“.
Лейси беше изискала целия архив на клиентката му — и официалния, и личния — по десет конкретни съдебни дела. Започна да разглежда документите от купчината и й стана ясно, че не им предлагат нищо ново. Килъбрю и сътрудниците му просто бяха направили копия от съдебните архиви и ги бяха напъхали в пликове. Имаше някое и друго напомнително писмо, продиктувано от съдията и незаведено в архива, и дори няколко ръкописни бележки, но нищо, което да разкрива мислите, намеренията или наблюденията й, нищо, което да я уличи, че фаворизира едната или другата страна по делото. Във всичките десет случая обаче тя беше издала присъда в полза на безликите офшорни фирми и против интересите на тъжителите — местните собственици на земя.