Нищо чудно, че документите не бяха толкова добре подредени като материалите, индексирани от Садел много по-рано.
Въпреки това Лейси нямаше друг избор, освен да прегледа всеки от тях. Когато приключи, докладва на Гайзмар.
На пети октомври, първата сряда на месеца, съдия Макдоувър излезе от кабинета си един час по-рано от обикновено и отиде с колата си в същия апартамент в „Рабит Рън“ — второто й посещение там след подаването на жалбата, която я обвиняваше, че е получила жилището като подкуп.
Паркира лексуса си на същото място, като остави място за още една кола, и влезе в апартамента. Нищо не издаваше да е напрегната или неспокойна, нито веднъж не се озърна през рамо и не огледа улицата.
Вътре провери вратата към двора и всички прозорци. Влезе в трезора си и няколко минути се любува на притежанията си, които събираше от толкова време, че вече никак не се съмняваше колко ги заслужава. Пари в брой и диамант в малки преносими огнеупорни сейфове. Заключени стоманени шкафове, пълни с бижута, редки монети, антични сребърни бокали, купи и чинии, редки първи издания на прочути романи, старинни кристали и малки картини от съвременни художници.
Всичко това беше придобито с парите от казиното, сръчно изпрани чрез системно пазаруване от десетки частни търговци, които изобщо не подозираха, че Макдоувър и Филис Търбан нарушават досадните законови разпоредби за огласяване на доходите. Гениалното в замисъла беше търпението. Купуваха редки стоки в малки количества и с течение на времето гледаха как колекцията им расте. Намираха подходящите търговци, избягваха онези, които задават въпроси или изглеждат колебливи, и при възможност изнасяха ценната стока от страната.
Макдоувър обожаваше колекцията си, но за пръв път от единайсет години усети, че я обзема паника. Всички тези неща трябваше да бъдат изпратени или тайно пренесени на по-сигурно място. Беше й отправено обвинение. Някой знаеше за апартаментите й и за тайнствените фирми, които ги притежават. Вон Дюбоуз може и да имаше във вените си лед вместо кръв, но Клодия Макдоувър — не. Неутолимата й жажда за пари най-сетне започваше да секва. Имаше достатъчно. Двете с Филис можеха да обикалят света със стил и да се присмиват на индианците. И най-важното, тя щеше да прекъсне всички връзки с Дюбоуз.
Той пристигна и си сипа солидно количество водка. Тя отпиваше от зеления си чай, докато двамата седяха и наблюдаваха голф игрището.
Двете чанти бяха на канапето: едната пълна с пари, а другата празна.
— Кажи ми за Килъбрю — подкани я Дюбоуз след обичайните празни приказки.
— Затрупа ги с документи — срещу петстотин долара на час, уточнявам. И поиска да отпаднат всички обвинения, разбира се. Раздухва нещата за незабавно изслушване, но смята, че може да ги мотае поне шест месеца. Как мислиш, къде ще бъдем след шест месеца, Вон?
— Тук и ще си броим парите. Нищо няма да се промени, Клодия. Тревожиш ли се?
— Разбира се, че се тревожа. Тези хора не са глупави. Мога да им покажа документ за предплата от десет хиляди долара за всеки апартамент, нищожна сума предвид пазарната им стойност. Мога да им покажа запис на заповед за останалата сума, голяма част от която все още дължа на някаква съмнителна банка на Карибите.
— Правила си плащания през годините. Уговорката ти с банката не им влиза в работата.
— Много незначителни плащания, Вон, много незначителни. Които пак се връщаха при мен чрез друга офшорна банка.
— Никога няма да могат да проследят това, Клодия. Колко пъти сме го обсъждали?
— Не знам, Вон. Защо просто да не си подам оставката?
— Оставката ли?
— Замисли се. Мога да изтъкна здравословни причини, да сервирам на пресата някоя измишльотина и да напусна поста си. Килъбрю ще вдигне адска шумотевица и ще твърди, че КСЕ вече нямат юрисдикция над делата ми. Има голяма вероятност жалбата да изчезне.
— С нея и бездруго вече е свършено.