Тя си пое дълбоко въздух и отпи от чая.
— Майърс я е оттеглил?
— Майърс е изчезнал.
Макдоувър избута чашата и чинийката си и каза:
— Не издържам вече, Вон. Това е твоят свят, не моят.
— Избягал е, ясно? Още не сме го пипнали, но затягаме обръча.
Двамата се умълчаха за дълго, докато тя броеше труповете, а той мислеше за допълнителните пари, които ще прибира след нейното напускане.
— Кой е той? — попита Макдоувър.
— Рамзи Микс, адвокат от Пенсакола с отнети права. Лежал е за кратко във федерален затвор, излязъл, оказал се с малко пари, които си бил скрил навремето, когато се намесило ФБР, сменил си името на Грег Майърс и живеел на една яхта с мексиканската си любовница.
— Намерихте ли го?
— Това не е важно. Важното е, че КСЕ не може да продължи без него. Всичко свърши, Клодия. Доста се поуплашихме, но вече приключи. Можеш да си отдъхнеш.
— Не съм толкова сигурна. Проучих правилника на КСЕ точка по точка — няма бърза процедура, по която се снемат обвиненията, когато жалбоподателят изгуби интерес.
Тя беше юрист. Той не беше, затова не искаше да спори с нея.
— Сигурна ли си, че ще се разкарат, ако се оттеглиш от поста?
— Пак ти повтарям, не мога да предскажа какво ще направят. Техните процедури невинаги са ясно дефинирани. Но ако не съм съдия, има ли причина да се занимават с мен?
— Може би не.
Макдоувър не знаеше за двата видеозаписа и за неистовите усилия на Вон да овладее щетите, които вероятно са предизвикали. Не знаеше за Лайман Трит и за неговите подозрителни действия.
Не знаеше много неща, защото в неговия свят знанието можеше да бъде опасно. Възможно бе доверени хора да бъдат убедени да проговорят. Тайни да излязат наяве. Клодия и бездруго си имаше предостатъчно тревоги.
Възцари се поредната продължителна пауза в разговора. На никой от двамата не му се говореше, макар че мислите им се въртяха на бързи обороти. Накрая той издрънча с кубчетата лед в чашата си и каза:
— Значи, госпожо съдия, остава въпросът откъде Майърс е разбрал за апартаментите. Документната следа не би го отвела никъде. Има твърде много защити, твърде много чуждестранни компании, управлявани от закони, в които не може да проникне. Някой е осведомил Майърс, което означава, разбира се, че е налице изтичане на информация. Огледай хората край себе си. Моите са професионалисти от буквално херметически затворена организация — от много отдавна не сме имали пробойна. Ами при теб, госпожо съдия?
— Вече сме водили този разговор.
— И пак го водим. Какво ще кажеш за Филис? Тя знае всичко. Колко подсигурен е кабинетът й?
— Филис е съучастничка в престъпленията ми, Вон. Тя е точно толкова виновна, колкото съм и аз, така че не и подозирай.
— Не намеквам, че може да се е разприказвала, но какво е обкръжението й напоследък? Знам, че няма партньори, само лакеи, но кои са те?
— Тя е побъркана на тема сигурност. Не държи нищо злепоставящо нито в кабинета си, нито у дома. По важните въпроси работи от малък кабинет, за който никой не знае. Всичко е много сигурно.
— Ами в твоя кабинет?
— Вече съм ти казвала, Вон. Използвам една щатна секретарка, която прогонвам след около година и половина. Нито една не се е задържала две години, защото не искам да се настаняват удобно и да душат. Понякога имам стажант за година, но горките деца не издържат на напрежението. Имам и съдебна стенографка, която е с мен от години и на която имам пълно доверие.
— Джо Хелън.
— Джо Хелън Хупър. Мило момиче, което си върши прекрасно работата, но страни от всичко друго, свързано със съда.
— От колко време ти е стенографка?
— От седем-осем години. Разбираме се, защото тя не говори много, върши всичко, което й поръчам, но иначе не ми се пречка.
— И защо й имаш такова пълно доверие?
— Защото я познавам. Ти защо вярваш толкова на момчетата си?
Той не удостои въпроса й с отговор и попита:
— Тя има ли достъп до кабинета ти?
— Не, никой няма достъп до него.
— Няма такова нещо като пълно доверие, госпожо съдия. И обикновено тъкмо този, на когото вярваш най-много, ти прерязва гърлото, когато му платят достатъчно.
— Ти знаеш по-добре.
— Знам, мамка му. Дръж я под око, ясно? На никого не вярвай.
— Аз не вярвам на никого, Вон, най-малко на теб.
— Браво! И аз не си вярвам.
Позасмяха се насила на собствената си порочност. Вон отиде да си налее още водка, а тя отпи от студения си чай. Докато се настаняваше обратно на мястото си, той каза:
— Да направим така: да караме седмица за седмица. Да се срещаме тук всяка сряда в пет, за да обсъдим положението. И ми дай малко време да помисля над това оттегляне от поста.