— О, сигурна съм, че накрая ще приемеш плана ми да се оттегля. Вече броиш допълнителните пари, които ще прибираш всеки месец.
— Така е, но съм се убедил, че е удобно да имаш съдия подръка. Ти ме разглези, Клодия, пък и не съм сигурен, че ще успея да намеря друг, когото да подкупя толкова лесно.
— Да се надяваме, че няма.
— Да не си взела да влизаш в правия път?
— Не, просто се изморих да работя. Днес се наложи да отнема дете от майка му. Тя е наркоманка, пълна развалина, и детето беше в опасност, но въпреки това не беше лесно. За трети път отнемам дете от тази жена и след шестчасово изслушване с всякакви изблици на чувства и оскърбления трябваше да повикам социалните да отведат момченцето. Докато го отвеждаха, майката оповести на всеослушание в залата: „Голяма работа, и бездруго пак съм бременна“.
— Ама че неприятен начин да си изкарва човек парите.
— До гуша ми дойде. Много по-приятно е да крадеш от индианците.
Лейси беше върху постелката си за йога и болезнено се опитваше да заеме главоколянна поза — основна йогийска поза, която изпълняваше от години, но не и след катастрофата. Краката й бяха изпънати и долепени на пода и от седеж тя почти бе успяла да докосне пръстите на краката си, когато мобилният на Кули зазвъня върху ниската масичка. Беше го намразила, защото напоследък просто не можеше без него. Въпреки това тутакси заряза йогата и грабна телефона.
— Само се обозначавам, Лейси — каза той. — Още няма и следа от Майърс. Не че съм очаквал нещо друго, но въпреки това е тревожно. Ченгетата в Кий Ларго също го търсят, но следата е поизстинала. Преди няколко дни някаква банка е прибрала яхтата му. Току-що говорих с Къртицата. И там няма нищо ново с изключение на факта, че нашето момиче днес се е срещнало с Дюбоуз за месечното плащане.
— Откъде Къртицата знае това? — попита Лейси, но въпросът отдавна си оставаше без отговор.
— Може би някой ден ще можеш да я попиташ лично. Аз не знам. Виж, Лейси, ако бандитите успеят да намерят Майърс, ще пипнат и мен. Много ме е шубе. Напоследък все се местя, сменям евтини мотели и, честно казано, съм изтощен. Утре ще ти изпратя още един мобилен и телефонен номер, който е на Къртицата. Сменяме го всеки месец. Обади се на него, ако нещо се случи с мен.
— Нищо няма да ти се случи.
— Благодаря, но нямаш представа за какво говориш. Майърс също се мислеше за умник.
— Вярно е, но той написа името си на жалбата. Докато те нямат представа кой си ти.
— Вече не съм сигурен. Така или иначе, трябва да тръгвам. Внимавай, Лейси.
Разговорът приключи, а тя остана взряна в евтиния телефон в очакване на нещо повече.
33
С наближаването на есента „Сърфбрейкър“ се подготвяше за ежегодното нашествие на канадците. Фоайето беше притихнало, басейнът и паркингът бяха празни.
Клайд Уестбей се качи с асансьора до третия етаж, за да провери набързо как върви ремонтът на една от стаите. Гост по шорти и сандали влезе в асансьора точно преди да се затвори вратата, и натисна копчето за шестия етаж. Когато асансьорът потегли, гостът попита:
— Имате ли няколко минути, господин Уестбей?
Клайд го погледна и на свой ред попита:
— Гост на хотела ли сте?
— Да. Настанен съм в апартамент „Делфин“. Казвам се Али Пачеко, ФБР.
Погледът на Клайд се плъзна надолу към сандалите, когато Пачеко извади значката си.
— Какво търси ФБР в моя хотел?
— Плаща тлъста сума за сносен апартамент. Тук сме, за да поговорим с вас.
Асансьорът спря на третия етаж, но Клайд не слезе. Никой не се качи. Вратата се затвори и двамата продължиха нагоре.
— Може пък в момента да съм зает.
— Ние също. Само няколко въпроса, това е.
Клайд сви рамене и слезе на шестия етаж. Последва Пачеко до края на коридора и го изчака да отвори вратата на апартамент „Делфин“.
— Харесва ли ви хотелът ми? — попита Клайд.
— Става. Румсървисът е кофти. Сутринта намерих хлебарка в душкабината. Умряла.
Вътре имаше още трима мъже, всичките по шорти и сандали, както и млада жена, която сякаш се готвеше да играе тенис. Мъжете бяха от ФБР. Жената беше заместник-прокурор Ребека Уеб.
Уестбей огледа просторната стая и каза:
— Е, това събиране не ми допада особено. Мисля, че мога да ви наредя да напуснете хотела ми.
— Разбира се, и ние с удоволствие ще си тръгнем — увери го Пачеко, — но вие идвате с нас, с белезници на китките и вериги на глезените. Ще ви изведем показно през главното фоайе, специално за гостите и служителите ви. Може дори да подшушнем на местните репортери.