На екрана се появи уплашеното лице на Зийк. Той се закле да казва истината и за петдесет и шест минути направи точно това. Клайд го слушаше съсредоточено, докато животът му се изплъзваше между пръстите с всяка следваща минута.
Когато пристигна Гари Булингтън, ФБР вече разполагаше с профила му, който не бе никак впечатляващ. Беше четирийсетгодишен, най-обикновен мошеник с два големи рекламни билборда, който си мечтаеше за доходоносни автомобилни катастрофи, но преживяваше с трудови компенсации и със средно големи дела за наркотици. На билборда изглеждаше като елегантен млад адвокат със стегната фигура и гъста коса, но явно, че фотошопът беше направил чудеса в името на рекламата и егото му. На живо се оказа с измачкан костюм, изопнат на корема, и прошарена оредяла коса. След неловкото запознанство той отведе клиента си в спалнята, затръшна вратата и го държа вътре един час.
В това време Пачеко поръча плато със сандвичи по румсървис и се зачуди дали да не напише храната на сметката на собственика на хотела. Но се отказа — нищо нямаше да спечели, ако злепоставеше Уестбей на дребно.
Когато адвокат и клиент се върнаха в хола, изглеждаха като след ожесточен спор. Пачеко им предложи сандвичи и банани. Булингтън си взе и от двете, но Уестбей нямаше апетит.
— Вече може ли да записваме? — попита Пачеко.
— Посъветвах клиента си да не отговаря на никакви въпроси — заяви Булингтън с пълна уста.
— Страхотно, но не сме тук за разпит.
— Тогава за какво, по дяволите?
Ребека Уеб седеше на малко канапе и пишеше нещо в бележника си.
— Готови сме да ви предложим споразумение, ако клиентът ви се признае за виновен в предумишлено убийство. Другите обвинения ще отпаднат по-късно, когато процедурата понапредне. Предумишлено убийство без второ престъпление се наказва с доживотна присъда, но ние ще препоръчаме много по-лека.
— Колко по-лека? — попита Булингтън.
— Ще започнем с двайсет години и ще видим как ще се представи той. Ще бъде възможно клиентът ви да отработи присъдата си.
— С каква работа?
— Вътрешна. Като информатор. Едва ли ще се наложи да се инфилтрира, защото той вече е част от бандата. Ще носи микрофон, докато провежда разговори, такива работи.
Уестбей я изгледа с неподправен ужас.
— Накратко, господин Булингтън, искаме клиентът ви да ни поднесе на тепсия Крайбрежната мафия.
— А какво ще получи той в замяна?
— Може би пет години — отговори Уеб. — Толкова ще препоръчаме ние, но както знаете, окончателното решение е на съдията.
— Пет години, после спокоен живот в Програмата за защита на свидетели. Или това, или следващите десет години в очакване да бъде насрочена дата за изпълнение на смъртната му присъда.
— Не заплашвайте клиента ми — гневно каза Булингтън.
— Не го заплашвам, обещавам му го. В момента е застрашен от смъртна присъда и прокурорът много лесно ще докаже вината му. Предлагаме му чудесна сделка с възможност да излезе на свобода след пет години.
— Добре, добре — каза Булингтън и дояде сандвича си на една голяма хапка. — Дайте да видя тези проклети видеозаписи.
Беше почти четири и половина, когато адвокатът и клиентът му излязоха от спалнята след поредната напрегната среща. Двама агенти играеха карти на масичката. Ребека Уеб говореше по телефона. Хан дремеше на канапето. Пачеко отпращаше камериерката. Бяха обещали на господин Булингтън срещата да продължи цяла нощ, ако се наложи. Не бързаха за никъде и ако не постигнеха споразумение, щяха да отведат господин Уестбей в белезници и да го откарат в Талахаси, където да го хвърлят в килия, първата от много други, в които щеше да прекара остатъка от живота си. Тръгнеха ли си без договорена сделка, нямаше да има втори шанс.
Сакото на Булингтън висеше на бравата на вратата. Носеше изопнати червени тиранти, които придържаха панталона му. Той застана насред стаята и се обърна към представителите на федералната власт.
— Мисля, че успях да убедя клиента си в силните доказателства срещу него и в нищожната вероятност да бъде признат за невинен. Нищо чудно, че той иска да прекара в затвора колкото се може по-малко време, а не да лежи до живот, да не говорим за смъртоносната инжекция.
Уестбей се състаряваше с всяка изминала минута. Беше блед и тъй като поначало не беше едър човек, а сега се беше и смалил, приличаше на призрак. Не поглеждаше никого в очите, явно мислите му бяха другаде. Агентите го наблюдаваха внимателно и докато траеше последният му разговор с адвоката в спалнята, всички изразиха притеснение. Човек трябва да има смелост и железни нерви, за да не се издаде, когато носи микрофон в една и съща стая с Вон Дюбоуз. А в сегашното си плачевно състояние Уестбей не вдъхваше доверие. Отначало агентите се забавляваха с неговата нахаканост, която бяха и очаквали, но ги изненада бързината, с която тази поза изчезна.