Делгадо беше облечен в спретната униформа — червена риза и червено кепе — и носеше доста голяма пръскачка, сякаш се канеше да унищожи всяко насекомо в тази част на щата. Натисна звънеца на входа, но знаеше, че вътре няма никой. Сръчно пъхна тънка отвертка между вратата и касата и завъртя топката на бравата. С правилния ключ нямаше да отвори по-бързо. Затвори зад себе си и се ослуша за алармата. Няколко секунди по-късно тя забибитка. Още трийсет секунди и щеше да запищи. Делгадо пристъпи към панела зад вратата и спокойно набра петцифрения код, който беше хакнал от охранителната компания. Пое си дълбоко въздух и се наслади на пълната тишина. Ако кодът беше сменен междувременно, той просто щеше да излезе и да отпраши с колата.
Надяна тънки гумени ръкавици и провери дали предната и задната врата са заключени. Вече можеше да действа спокойно. Имаше две спални. Голямата очевидно се ползваше от собственичката, а в по-малката имаше евтино легло на два етажа. Делгадо знаеше, че жената живее сама. Беше на четирийсет и три години, разведена, без деца. Прерови чекмеджетата на скрина й, но намери само дрехи. Не откри нищо и в шкафовете в двете бани. В тесния разхвърлян кабинет имаше настолен компютър и принтер върху бюро с чекмеджета. Той бавно и методично прегледа всяко чекмедже, всяка папка, всеки лист.
В къщата й имаше някой! Джо Хелън Хупър докосна с пръст дисплея на айфона си. Телефонното приложение я предупреди, че алармата й е деактивирана в 9:44 ч., преди две минути. Тя отново докосна дисплея и намери видеозаписа. Камерата, скрита във вентилатора на тавана в кабинета, го беше заснела, докато прекосяваше стаята. Бял мъж на около четирийсет години, със смешна червена риза и шапка, който се преструваше на някой друг. Камерата, скрита във вентилационната шахта над леглото й, го беше заснела, когато влезе в спалнята й и старателно претърси чекмеджетата на скрина й. Докосна всяко нещо.
Тя преглътна мъчително и се постара да запази самообладание. Седеше на пет-шест метра от съдия Макдоувър в главната съдебна зала в Стърлинг и чакаше група адвокати, които се бяха скупчили край ложата на журито и се мъчеха да стигнат до някакво решение. За щастие, нямаше съдебни заседатели — госпожа съдийката само разглеждаше искове.
Пред Джо Хелън беше стенографската й машина върху висока поставка. На масичката отстрани бяха оставени бележник, папки и айфонът й, който тя се постара да поглежда небрежно, без да издава тревогата си. В къщата й имаше мъж, който се ровеше в бельото й. В момента той затваряше едно чекмедже и преминаваше към долното.
Един от адвокатите заговори и Джо Хелън започна да записва. Беше незначително изслушване по безсмислено дело, пък и ако пропуснеше някоя дума тук-там, винаги можеше да направи сверка с фонограмата. Мислите й препускаха шеметно. Беше ужасена, но впери поглед в адвоката, по-специално в устните му, и се помъчи да се съсредоточи. Мобилното приложение щеше да направи видеозапис с четирите камери, скрити в дома й, така че нямаше да пропусне нищо, когато го прегледаше по време на обедната си почивка.
Хайде, запази спокойствие и си придай отегчен вид, докато записваш юридическите им дрънканици със скорост двеста думи в минута, заповяда си тя. След осем години безукорна работа като съдебна стенографка тя можеше да го прави дори насън. Само че сънят беше друг проблем.
Решителният момент най-сетне настъпи. През последната седмица госпожа съдийката се издаде чрез рязката промяна в поведението си. Тя не се славеше с мило и любезно отношение към хората, но винаги проявяваше към Джо Хелън професионална вежливост, затова двете общуваха приятно, понякога обсъждаха и се смееха на неща, случили се в съдебната зала. Не бяха близки приятелки, защото Клодия беше твърде надменна и не поддържаше обикновени приятелства. Тя пазеше цялото си внимание за Филис Търбан — личност, която Джо Хелън познаваше добре, макар да не я беше виждала на живо.
Клодия не беше на себе си още от деня, в който се появиха служителите от КСЕ и й връчиха жалбата. Стана по-напрегната и някак дистанцирана. Личеше си, че е разсеяна и притеснена. Тя обикновено владееше емоциите си и не се поддаваше на настроения. Напоследък обаче, особено през последните няколко дни, беше избухлива и рязка с Джо Хелън и дори се опитваше да я избягва, като в същото време се стараеше да прикрива чувствата си с престорена усмивка и с по някой насърчителен коментар. Цели осем години двете прекарваха всеки работен ден в една и съща зала. Джо Хелън веднага усети, че нещо се е променило.