— Виждаш ли се с него?
— Току-що се видях.
— Знам, но нямам това предвид.
— Обядвахме веднъж, вечеряхме два пъти и два пъти до среднощ пихме вино в апартамента ми. Мисля, че го харесвам, но нещата се развиват много бавно.
— Е, при теб не е ли винаги бавно?
— Да. Това сближаване притеснява ли те?
— Донякъде. Не е много редно.
— Двамата го обсъдихме. От един отбор сме, но не сме в една и съща служба. Той не може да излиза с друг агент в този град, но техните правила не важат за мен. Искаш ли да сложа точка?
— Ами ако кажа „да“?
— Ти си шефът и ще ти се подчиня. Той ще бъде тук и по-късно. За никъде не е тръгнал.
— Не те карам да го правиш. Според мен с него ще ти е добре, просто внимавай какво говориш. Бъди сигурна, че не ни казва всичко.
— Така е, но той знае много повече от нас.
36
Докато караше бавно към къщи, Джо Хелън поразмишлява над възможностите си и осъзна, че нито една не е особено привлекателна. Не можеше просто да избяга и да изчезне. Трябваше поне да влезе вътре и да провери дали липсва нещо, макар на записа ясно да се виждаше, че на излизане мъжът не изнася нищо нейно. Беше прекарал вътре деветдесет и три минути, твърде много време за месечна профилактика. Влезе без ключ и знаеше кода на алармата й. Какво можеше да го спре да се върне в два през нощта за ново посещение? Джо Хелън се питаше да остане ли у дома, или да побегне? И ако побегне, къде да отиде?
Прокле Кули с озлобление, което я изненада. Откакто замислиха малкия си заговор, бяха неразделни като сиамски близнаци, партньори в една конспирация, която щеше да разобличи голяма корупция и да им донесе пари, но сега той се беше огънал. Беше избягал, преди Дюбоуз да се добере и до него, и я беше зарязал, безпомощна, уязвима, уплашена и объркана.
Портата се отвори автоматично благодарение на магнитния стикер на картата й за паркиране. „Сънди Гейбълс" № 58. Тя спря на алеята си, вторачи се в къщата и осъзна, че домът й никога няма да бъде същият. Да остане ли? Да избяга? Да се скрие? Как да разбере? В този критичен момент би трябвало да има приятел, който да я защити.
Стисна дамската си чанта, излезе и се запъти към входната врата. Отключи, но не отвори. Видя господин Армстронг да се мотае под навеса на автомобила си от отсрещната страна на улицата. Приближи се до него и му обясни, че вратата й е отключена и тя се страхува да влезе. Дали не би я придружил до къщата? Увери го, че й е много неприятно да го моли и че сигурно е параноична, но в днешно време жените трябва да са нащрек, нали така? Господин Армстронг беше мил човек, скучаещ пенсионер, и се съгласи с радост. Влязоха заедно и Джо Хелън изключи алармата. Господин Армстронг остана в хола и се разбъбри за обострения херпес зостер на съпругата си, докато Джо Хелън обикаляше всички стаи и задаваше всички въпроси, които й хрумваха за тази болест. Надникна в гардеробите, под леглата, в душкабините, в килера — навсякъде, където можеше да се скрие човек. Знаеше, че няма никой, но за всеки случай. Ако не претърсеше дома си, нямаше и да си помисли да остане.
Благодари на господин Армстронг и му предложи безалкохолно. Той се възползва от шанса да си побъбри с някого и час по-късно още беше там. Джо Хелън не бързаше да го отпрати. Когато той най-сетне си тръгна, тя остана в хола и се опита да събере мислите си. Нещо проскърца на тавана и тя се стресна. С разтуптяно сърце и учестено дишане се ослушваше за нов шум. Дали не бяха стъпки? Повече не се чу нищо — тишина. Реши да се махне и бързо нахлузи джинси. Какво да си вземе? Ако я наблюдаваха и тя тръгнеше с багаж, плановете й щяха да станат очевидни. Можеше да почака да се свечери и в мрака да отнесе сак до колата си, може би дори два сака, но не й се искаше да остава в къщата по тъмно. Взе най-обемистата си дамска чанта и пъхна вътре тоалетни принадлежности и бельо. В хартиен плик за покупки сложи празен сак и малко дрехи. Наоколо имаше магазини, винаги можеше да си купи необходимото.
Докато се отдалечаваше, помаха на господин Армстронг и се зачуди кога ли ще се върне.
Подкара на юг към крайбрежието, зави на запад по главен път 98 и се понесе в потока от коли покрай океана, през крайбрежните комплекси и тук-там покрай някой все още незастроен участък.
Докато шофираше, Джо Хелън се стараеше да наблюдава всичко зад гърба си, но скоро се отказа. Ако те бяха решили да я преследват, как можеше да ги спре? Зареди в Дестин и продължи. Скоро вече заобикаляше Пенсакола по второстепенни пътища. Когато осъзна, че вече е в Алабама, зави на изток и описа дълга дъга обратно към магистрала 1-10. По тъмно спря в някакъв мотел и плати в брой стаята си.