— Да, струва ми се.
— Остани в бара, докато затвори. Ако някой красив млад мъж с плосък корем започне да те сваля, отведи го в стаята си за през нощта. Ако не ти провърви, се качи в колата си и намери денонощно заведение, някакъв крайпътен ресторант може би. Убий няколко часа. Ако на рецепцията на мотела има нощен дежурен, остани във фоайето до сутринта.
— Мога да го направя.
— Просто бъди сред хора, не оставай сама.
— Благодаря, Лейси.
37
Съгласно инструкциите Клайд се срещна с Хенк Сколи на голяма строителна площадка, на три километра западно от Панама Сити и на километър и половина от залива. Огромни табели оповестяваха бъдещата поява на „Хъни Гроув“ — жилищен комплекс с прекрасни къщи, фантастични магазини и голф игрище, при това само на минути от Смарагдовия бряг. В далечината булдозери поваляха цяла гора. По-наблизо екипи се занимаваха с тротоарите и канализацията. А покрай главния път се издигаха високи сгради.
Клайд паркира колата си и седна в черния джип мерцедес на Хенк. Подкараха по една от малкото павирани улици, лъкатушеха покрай десетки пикапи и микробуси на предприемачи, паркирани безредно на калните парцели. Стотици работници сновяха наоколо. Къщите в края на улицата бяха почти завършени, а в самото дъно имаше три напълно готови мостри, предназначени да подмамват купувачите. Хенк паркира там и двамата влязоха в една от тях. Вратата на гаража не беше заключена. В къщата нямаше нито мебели, нито хора.
— Последвай ме — нареди Хенк и двамата се заизкачваха по стълбите.
Вон Дюбоуз чакаше в празната спалня. Гледаше през широкия прозорец, сякаш се любуваше на оживлението на поредния строеж на мястото на унищожена гора. Поздравиха се, ръкуваха се и Вон се усмихна, сякаш настроението му се подобри. Клайд не го беше виждал повече от година — изобщо не се бе променил. Слаб, с хубав тен, с тениска за голф и светъл панталон, просто един от многото богати пенсионери тук.
— Е, какво си намислил? — попита Вон.
Бръмбарът беше поставен в часовника „Таймекс“ на лявата китка на Клайд, съвсем същия като часовника, който носеше през последните три години. Клайд не беше забелязал какъв часовник носи Хенк или Вон и беше почти сигурен, че и те не са обърнали внимание на неговия. Мъжете обикновено не забелязват такива неща, но Пачеко и техниците му не бяха склонни да рискуват. Кожената каишка му стягаше заради малкото вибриращо устройство под долната капачка на часовника. Когато микробусът беше в обхвата му, капачката вибрираше и Клайд разбираше, че са в играта.
Въпросният микробус беше точно копие на колите на „ФедЕкс“ и спря пред съседната къща. Шофьорът, облечен в униформата на куриерската служба, слезе и отвори капака на мотора — уж има някакъв проблем. Вътре беше ФБР — Али Пачеко и трима техници с оборудването си. Когато се озоваха на шейсетина метра от часовника, натиснаха едно копче и часовникът на Клайд затрептя. Микрофонът му можеше да улови шепот дори от десет метра разстояние.
Предишния ден Клайд четири часа репетира ролята си с Али Пачеко и още двама агенти. Звездният му час беше дошъл. Предоставеше ли им Вон Дюбоуз, Клайд Уестбей щеше да излежи само няколко години и да остарее на свобода.
— Две неща, Вон — поде Клайд. — Не мога да намеря Зийк Форман. Преди две седмици му казах да изчезне и да ми се обажда през ден. Говорихме два пъти, после телефонът му замлъкна. Подозирам, че хлапето просто се е уплашило и е офейкало.
Вон погледна към Хенк, сви рамене, после погледна към Клайд и каза:
— Това вече го знам.
Клайд, който усещаше как коремът го свива толкова начесто, че сигурно и часовникът улавяше звуците, продължи:
— Виж, Вон, аз съм виновен за всичко това, затова поемам отговорността. Беше глупава грешка от моя страна, а сега кой знае какво може да се случи.
Вон отново погледна Хенк и каза:
— Мисля, че ти наредих да му предадеш колко съм недоволен от случилото се. — После погледна към Клайд и му каза: — Разбира се, било е глупаво, но вече приключи и аз не го мисля. Изглежда, сме успели да ограничим щетите. Просто си върши работата, управлявай хотелите, а аз ще намеря други момчета за мръсната работа.
— Благодаря, Вон — рече Клайд. — И още нещо: искам да знаеш, че ми се ще да напусна града за година-две. Струва ми се разумно да замина на пътешествие, нали се сещаш, и да изчезна, докато тази история се размине. Напоследък с жена ми не се разбираме и честно казано, моментът е подходящ да се откъсна от нея. Няма да се развеждаме, но тя няма нищо против да се махна от очите й за известно време.