— Може би идеята не е лоша, ще помисля.
— Лицето ми е на онова видео и не знам какво ще правя, ако в кабинета ми цъфне някое ченге и започне да задава въпроси. Това ме напряга, Вон. Предпочитам да изчезна за малко. Имам персонал, който съм обучил, ще ги проверявам всяка седмица. Всичко ще бъде наред с хотелите.
— Вече ти казах, ще си помисля.
— Добре.
Клайд сви рамене, за да покаже, че няма друго за казване. Пристъпи към вратата, спря и се извърна към Вон. Време беше да спечели „Оскар“.
— Виж, Вон, уверявам те, че харесвам работата си и се гордея, че съм част от организацията ти, но като спомена за „мръсната работа“… — Гласът му пресекна, думите му зазвучаха накъсано. — Вон, просто не ставам за тия неща, нали разбираш? Не знаех, че онзи мъж ще умре. Не знаех, че всичко е… ами, планирано. Някой нарочно е повредил колана и въздушната възглавница и горкият човек буквално изхвърча през предното стъкло. Само да го беше видял. Лицето му беше нарязано, отвсякъде течеше кръв, мяташе се като обезумял. Той ме погледна, Вон. Вторачи се в мен, все едно ми се моли. Имам кошмари. Аз просто го зарязах там. Не знаех какво правя. Някой трябваше да ме предупреди за какво става дума.
— Наредено ти беше да свършиш една работа и толкова — изръмжа Вон и пристъпи по-близо.
— Но нямах представа, че тази работа включва убийство.
— Нарича се сплашване, Клайд. Това е играта, така върша нещата аз. Иначе нямаше да съм на това място и ти нямаше да получаваш тлъстата си заплата. Понякога в този бизнес се налага да постегнеш хората, а те нерядко не разбират от нищо друго освен от сплашване. Ако не искаш да го правиш, добре. Изглежда, съм те преценил неправилно. Мислех, че имаш топки.
— И аз така мислех, но явно съм ги изгубил, когато видях как на онзи човек му изтича кръвта.
— Това е част от нещата.
— Ти някога виждал ли си как на някой му изтича кръвта?
— И още как — гордо отговори Вон.
— Глупав въпрос.
— Нещо друго? — Вон изгледа Хенк гневно, сякаш му казваше: „Разкарай го оттук“.
Клайд вдигна примирено ръце и се отдръпна.
— Добре, добре, но наистина ми се иска да замина някъде за година-две, да се махна от всичко това. Моля те, Вон, разбери ме.
— Ще помисля.
В микробуса Али Пачеко свали слушалките и се усмихна на техниците.
— Прекрасно. „Нарича се сплашване, Клайд — промърмори тихо той. — Това е играта, така върша нещата аз.“
Служителят на „ФедЕкс“ изведнъж намери начин отново да запали микробуса си. Потегли точно когато Клайд и Хенк излизаха от къщата. Натоварен с тухли камион беше препречил улицата. Микробусът на куриерската фирма също чакаше пред тях. Хенк забарабани с пръсти по волана и каза:
— Какво търсят тук куриерите? Още никой не се е нанесъл.
— Тия момчета са навсякъде — отбеляза Клайд.
Часовникът му отново извибрира. Пачеко беше наблизо и му казваше: „Не спирай да говориш“.
— Е, Хенк — продължи Клайд, — според теб сбърках ли, като казах на Вон, че не искам да върша мръсната работа?
— Не беше много умно. Вон презира мекушавите. По-добре щеше да е да си замълчиш. Поиска срещата, за да му предложиш да изчезнеш. Хубаво. Само че страхливците никак не допадат на Вон.
— Опитвам се да му обясня, че не съм се хванал на тази работа, за да убивам хора.
— Не си, но Вон смяташе, че е видял нещо в теб. Аз също. Явно сме сбъркали.
— И какво е то? Какво си мислехте, че сте видели?
— Човек, на когото ще му е приятно да си поизцапа ръцете.
— Така ли?
— Защо не млъкнеш, Клайд? Каза предостатъчно за днес.
Ти също, помисли си Али и отново се усмихна.
Клайд потегли от „Хъни Гроув“ и както му беше наредено, се върна в хотел „Сърфбрейкър“ във Форт Уолдън Бийч. Обади се на секретарката си, проведе един телефонен разговор и излезе. Мина през задната врата близо до товарната рампа, напусна сградата и скочи на задната седалка на един сив джип. Отпред седяха двама агенти на ФБР. Докато потегляха, шофьорът подметна през рамо:
— Добра работа. Пачеко каза, че си бил чудесен. Направо го закова.
Клайд не отговори. Нито му се говореше, нито искаше да го хвалят. Чувстваше се като червей, задето порти колегите си, и съзнаваше, че положението само ще се влошава. Не му се мислеше как един ден ще трябва да влезе в препълнена съдебна зала и да разкаже пред съдебните заседатели за убийството на Хюго Хач, докато Вон Дюбоуз го наблюдава от масата на защитата.
Той свали часовника и го подаде на агента пред себе си.
— Ще дремна. Събудете ме, когато стигнем в Талахаси.