— Защо затвори преди малко? — попита Лейси.
— Не знам. Уплашена съм и се страхувам, че някой може да подслушва.
— Телефоните са сигурни. Дръж вратата заключена и ако забележиш нещо подозрително, звънни на рецепцията или в полицията. Тръгвам.
— Какво?
— Идвам да те взема, Джо Хелън. Само се дръж. Ще бъда при теб след около час.
Делгадо беше в стая на третия етаж на „Уест Бей“ в съседство с „Нептюн“, мотела на Джо Хелън. И двете места бяха евтини, наполовина пълни с туристи от северните щати, които търсеха изгодни предложения за летуване извън сезона. Нейната врата излизаше на тясна бетонна тераса на втория етаж. Стълбите бяха наблизо. На перилата имаше проснати плажни хавлии и бански костюми. Но тя не излезе да плува. Жалко, защото щеше да го улесни.
Той наблюдаваше вратата и прозореца й от трийсетина метра. Беше дръпнала завесите плътно и това спасяваше живота й. За снайпера му трябваше само тясна пролука, но засега я нямаше. Затова Делгадо чакаше търпеливо и докато часовете се нижеха в съботната сутрин, той се чудеше дали просто да не отиде до стаята й и да звънне. „Извинете, госпожо, сбъркал съм стаята“, после блъсва вратата с ритник и всичко приключва за броени секунди. Очевидният проблем беше вероятността от кратък вик, писък или друг панически звук, който можеше да привлече внимание. Твърде рисковано беше. Ако тя излезеше от стаята, той щеше да я последва и да чака удобна възможност, макар че не беше оптимистично настроен. Мотелите и кафенетата на пътя не бяха празни. Имаше твърде много хора и мястото не му харесваше.
Чакаше и се питаше защо се крие тя. Защо да се крие, ако не се бои или не е виновна? Какво се беше случило, та да се изплаши дотолкова, че да избяга и да плаща в брой за евтина стая в невзрачен мотел? Домът й беше на няма и час път и беше много по-хубав от тази дупка. Може би съседите го бяха забелязали в четвъртък, облечен в униформа на Службата за борба с вредителите. Може би онзи досаден старец от отсрещната къща я беше предупредил колко нелепо се е държал водопроводчикът в петък сутринта. Тя знаеше, че е виновна, и сега беше изпаднала в параноя.
Делгадо се запита дали Джо Хелън няма среща с женен мъж, но бързо отхвърли това предположение. Тя беше сама вътре, просто убиваше време и чакаше — но какво? Вероятно мисълта за секс беше последното, което би й хрумнало. Щеше да е добре да се разходи по плажа. Или да поплува в океана. Да направи каквото правят всички и да му даде шанс. Вратата й обаче си оставаше затворена и вътре нямаше никакво движение, поне доколкото той можеше да види.
— Това не ми харесва, Лейси — каза Пачеко. — Не разбирам какви ги вършиш.
— Спокойно.
— Остави местната полиция да се оправя. Вземи името на мотела и се обади на ченгетата.
— Тя не иска да ми каже името на мотела и отказва да говори с полицията. Ужасена е и не разсъждава разумно, Али. Дори с мен едва говори.
— Мога веднага да изпратя двама агенти от бюрото ни в Панама Сити.
— Не, страхува се от ФБР.
— При дадените обстоятелства това ми се струва доста глупаво. Как ще я намериш, ако не знаеш къде е?
— Надявам се да ми каже, когато пристигна там. — Добре, добре. Трябва да се връщам при журито.
Обади ми се след час.
— Окей.
Лейси се зачуди дали да не звънне на Гайзмар да му съобщи за новото развитие, но не искаше да му разваля съботата. Той й беше наредил да обсъжда с него всички пътувания, които й хрумваха, но малко прекаляваше със закрилата. Беше почивният й ден и не й се искаше да му докладва. Пък и каква опасност имаше? Ако намереше Джо Хелън, щеше да я откара на сигурно място.
Джо Хелън знаеше, че той е наблизо, в мотел „Уест Бей“, че наблюдава и чака. Не беше толкова умен, колкото си въобразяваше. Нямаше представа, че го е видяла на видеозаписа от дома си как обхожда стаите, а камерите запечатват образа му, докато зяпа бельото й и рови из документите й. Едър мъж, близо метър и деветдесет, с тесен ханш и мускулести ръце, леко накуцващ с левия крак. Мярна го да прекосява паркинга на мотела призори със странен сак. Веднага разбра, че е същият човек, дори без симпатичната униформа на Службата за борба с вредителите.