Звънна на Кули, но той не вдигаше. Ама че страхливец, подлец, безгръбначен лъжец — да избяга и да я зареже. Съзнаваше, че е загуба на време да се вторачва в бившия си партньор, но беше огорчена. Замисли се дали да не звънне на Лейси, но тя беше в Талахаси. Пък и какво би могла да направи? Затова Джо Хелън чакаше и се опитваше да разсъждава трезво. Беше набрала 911 и само трябваше да натисне бутона, ако някой почука на вратата й.
В десет без десет мобилният й звънна и тя го грабна.
— Ало, Лейси — постара се да прозвучи спокойно тя.
— Аз съм на брега, ти къде си?
— В мотел „Нептюн“ срещу „Макдоналдс“. Каква кола караш?
— Червена мазда.
— Добре, ще сляза във фоайето и ще те чакам. Побързай.
Джо Хелън се промъкна през вратата и затвори тихо. Закрачи целенасочено, без паника и слезе по стълбите. Прекоси вътрешния двор и мина покрай басейна, където възрастна двойка се мажеше обилно със слънцезащитен крем. Във фоайето поздрави служителя на рецепцията и седна до прозореца, за да наблюдава съседния мотел. Минутите се нижеха. Служителят я попита имали нужда от нещо. Не, благодаря, отговори му. Когато забеляза лъскава червена кола да завива от пътя към паркинга на мотела, Джо Хелън излезе през страничната врата на фоайето и се запъти към нея. Докато отваряше вратата на колата, погледна към „Уест Бей“. Мъжът подтичваше по терасата на третия етаж, вперил поглед в нея, но нямаше начин да я настигне.
— Ти трябва да си Джо Хелън Хупър — каза Лейси, докато тя затваряше вратата.
— Да. Приятно ми е. Той идва. Да изчезваме моментално!
Завиха към главен път 98 и се отправиха на изток. Джо Хелън наблюдаваше движението зад тях.
— Добре, кой е той? — попита Лейси.
— Не знам как се казва. Не сме се срещали, а и никак не ми се иска. Трябва да му се изплъзнем.
Лейси зави наляво на едно оживено кръстовище, после надясно на следващото. Нямаше признаци някой да ги преследва. Джо Хелън намери карта на улиците на айфона си и напътстваше Лейси, докато се измъкнат на зигзаг от Панама Сити Бийч и се отправят на север, далече от брега. Постройките оредяха, движението също.
Лейси буквално летеше, без да се страхува от полицията — в момента ченгетата бяха добре дошли. С помощта на картата завиваха наляво или надясно по всеки второстепенен път и щатско шосе.
И двете наблюдаваха платното зад гърба си и почти не си говореха. След час минаха под магистрала 1-10 и половин час по-късно видяха табела, която ги приветстваше с „добре дошли в Джорджия“.
— Ще ми кажеш ли накъде сме се запътили? — попита Джо Хелън.
— Към Валдоста.
— Кой избра Валдоста?
— Аз. Реших, че никой няма да предположи, че ще отидем там. Ходила ли си?
— Не, а ти?
— Не.
— Изглеждаш по-различно, отколкото на снимката в уебсайта на КСЕ.
— Тогава имах коса — отговори Лейси.
Беше намалила и караше с разумна скорост. В град Бейнбридж спряха в някакво ресторантче да използват тоалетната и решиха да си поръчат нещо и да наблюдават движението. И двете бяха убедени, че никой не ги е проследил, но не бяха спокойни. Седяха до предните прозорци, приведени над бургерите и пържените си картофи, и наблюдаваха всяка кола, която минаваше по шосето.
— Имам хиляди въпроси — призна Лейси.
— Не съм сигурна, че имам толкова много отговори, но ще опитам.
— Име, чин, сериен номер. Основните неща.
— На четирийсет и три години съм, родена съм през шейсет и осма в Пенсакола от шестнайсетгодишна майка с малко индианска кръв. Баща ми бил уличен котарак, който изфирясал, не го познавам. Омъжвала съм се два пъти и вече нямам високо мнение за брака. А ти, Лейси?
— Аз не съм се омъжвала.
И двете умираха от глад, затова се хранеха лакомо.
— Това с индианската кръв важно ли е за историята? — попита Лейси.
— Да, разбира се. Отгледа ме баба ми — добра жена, половин индианка, но от племето семиноли. Съпругът й беше човек без кръв — нито индианска, нито друга, така че майка ми беше една четвърт индианка, но не тапакола. Тя твърдеше, че баща ми бил една четвърт тапакола, обаче това нямаше как да се потвърди, защото него отдавна го няма. Години наред го издирвах, но не поради някаква сантиментална причина, а просто заради парите. Ако той е или е бил една четвърт тапакола, значи аз съм една осма.
— Една осма?!
— Да, с една осма те „регистрират“. Ужасна дума, не мислиш ли? От нас се очаква да регистрираме престъпници и сексуални насилници, но не и хора със смесена кръв. Борих се с племето относно произхода си, но просто нямах достатъчно доказателства. А тъй като от някой от генетичните си предшественици съм наследила тези лешникови очи и по-светла коса, не приличам на индианка. Както и да е, онези, които изготвят расовите класификации, отсъдиха против мен и отказаха да ме признаят за тапакола.