— Почти. Спешно се нуждая от бира.
— Ставаме двама.
Лейси отвори две бутилки и с Грег седнаха на масата в кухнята.
— Случайно да си виждал Карлита?
Той се засмя и отговори:
— Снощи бях с нея. Добре е. Благодаря, че я спасихте.
— Благодаря ли? Стига, Майърс, започни да разказваш.
— Какво те интересува?
— Всичко. Защо изчезна?
— Дълга история.
— Допускам. Хайде, започвай.
Майърс беше готов да говори, да се върне в историята, в чието създаване беше участвал. Отпи дълга глътка от бутилката, изтри уста с опакото на ръката си — непохватен жест, който Лейси бе виждала и преди, и заразказва:
— Защо изчезнах ли? По две причини, оказва се. Първата е, че още от самото начало имах резервен план. Знаех, че на ФБР няма да им се иска да се намесят, и когато нещата понапреднаха, се оказах прав. Ако изчезнех, ти и ФБР щяхте да повярвате, че Дюбоуз ме е намерил. Второ убийство, моето, щеше да стимулира ФБР да погледне по-сериозно на нещата. Не исках Бюрото да участва в картинката, но ние, всички ние, скоро разбрахме, че доникъде няма да стигнем без него. Прав ли бях?
— Може би. Изчезването ти със сигурност направи всичко по-интересно, но всъщност не то промени решението на ФБР.
— А какво?
— ДНК уликата. Разполагахме с кръвна проба от местопрестъплението, която ни отведе до шофьора на пикапа. След като го идентифицирахме, ФБР прецени, че може да разплете случая. Надушиха голяма победа и нахлуха с пушките, така да се каже.
— Как се сдобихте с кръвната проба?
— След малко ще ти разкажа. Спомена, че си избягал по две причини.
— Да, втората е по-важна от първата. Една сутрин бях на яхтата в Кий Ларго, просто си се мотаех, човърках двигателя, когато мобилният в джоба ми завибрира. Отворих го, казах „Ало“ или нещо подобно и нечий глас попита: „Майърс?“. Реших, че е Кули, но нещо ми подсказваше, че не е. Затворих и се обадих на Кули от друг телефон.
Той потвърди, че не се е опитвал да се свърже с мен. Разбрах, че някой е надушил следите ми и че този някой е Вон Дюбоуз. Слязох долу, изтрих всичко от лаптопа си, натъпках си джобовете с пари и казах на Карлита, че отивам да купя лед. Помотах се на пристанището половин час, наблюдавах всичко и накрая подкупих един местен да ме откара до Хоумстед. От там се запътих към Маями и изчезнах. Размина ми се на косъм и адски се уплаших.
— Защо заряза Карлита така?
Поредното продължително отливане от бутилката.
— Сигурен бях, че няма да й направят нищо. Може би щяха да я заплашат, но смятах, че тя ще е в безопасност. Рискувах. Трябваше да убедя нея, Кули, теб и може би ФБР, че просто съм поредната жертва. Има начини да принудиш хората да говорят, дори Карлита и Кули. Важно беше да не знаят нищо за изчезването ми.
— Ти избяга. Кули избяга. И зарязахте момичето да се оправя само с опасностите.
— Добре, така изглежда, но е много по-сложно. Трябваше или да избягам, или да се превърна в мишена. Кули е избягал по други причини. След като мен вече ме нямаше, е решил, че е компрометиран. Уплашил се е и се е скатал.
— А сега сте се върнали за гърнето с жълтиците?
— И още как. Не забравяй, Лейси, че без нас нищо нямаше да се случи. Кули е мозъкът, който дълго крои плана. Той е истинският гений зад всичко. Той привлече Джо Хелън и великолепно я направляваше, докато не се уплаши, разбира се. Аз пък имах смелостта да подпиша жалбата и едва не си платих за това.
— Тя също.
— И ще си получи възнаграждението, повярвай ми. Ще има предостатъчно и за трима ни.
— Значи Кули се е сдобрил е Джо Хелън?
— Да кажем, че преговарят. Вече двайсет години преспиват от време на време, познават се.
Лейси въздъхна и поклати глава. Не беше пила и глътка от бирата си, но бутилката беше празна. Взе си друга от хладилника и застана на прозореца.
— Приеми нещата така, Лейси — продължи Майърс. — Кули, Джо Хелън и аз планирахме цялата атака срещу Дюбоуз и Макдоувър. Нещата се объркаха. Твоят приятел беше убит, ти беше ранена. Чист късмет е, че няма други жертви. Не съм предполагал, че ще се случи така, иначе едва ли бих го направил. Но всичко приключи, лошите са в затвора, а ние тримата оцеляхме. Ще се одобрим и в крайна сметка ще се позабавляваме, докато си делим наградата.
— Не се съмнявам, че четеш вестниците.
— Всяка дума.
— И си срещнал името на Али Пачеко.
— О, да, агентът. Май е готин човек.
— Е, с него се срещаме и мисля, че той трябва да чуе тази история.
— Доведи го. Не съм направил нищо нередно и съм готов да говоря.
Разследването на ФБР на Синдиката на Дюбоуз продължи още четиринайсет месеца и доведе до още шест обвинителни акта. Бяха арестувани трийсет и девет души и всичките останаха в ареста без право на освобождаване под гаранция, защото имаше опасност да се укрият. Около половината от тях бяха по-незначителни мишени, които участваха в бизнеси на организацията, но не знаеха нищо за прането на пари или прибирането на пари от „Трежър Кий“. Тъй като банковите им сметки бяха запорирани и разчитаха само на назначените им от съда обществени защитници, те започнаха да си уговарят споразумения с бързината, с която Пол Галоуей смогваше да ги подготвя. Шест месеца след ареста на Вон Дюбоуз десетина от другите обвиняеми се бяха съгласили да се признаят за виновни и да уличат шефовете си. Прокурорката се възползваше от обвинително изпънатите пръсти и примката около шията на истинските мошеници се затягаше. Но те оставаха непоклатими. Нито един от единайсетте управители — с изключение на Клайд Уестбей, разбира се — и със сигурност нито един от петимата Братовчеди не се огъна.