Ако Джуниър Мейс не е бил „странна птица“ преди пристигането си тук петнайсет години по-рано, със сигурност можеше да се очаква да е станал поне малко странен. Пълната изолация води до притъпяване на сетивата и всякакви психични проблеми. Специалистите в областта на изправителните заведения започват да осъзнават този факт и движението за промяна на практиката затворници да бъдат държани в изолатор започваше да набира сила. Въпросното движение обаче още не беше стигнало до Флорида.
Отвори се врата от другата страна и в помещението влезе надзирател, следван от Джуниър Мейс с белезници и облечен с обичайния син затворнически панталон и оранжева тениска, каквато носеха осъдените на смърт. След него вървеше втори надзирател. Свалиха му белезниците и излязоха.
Джуниър Мейс направи две крачки и седна на масата от своята страна. Делеше ги плексигласовата преграда. Хюго и Лейси заеха местата си; изминаха няколко неловки секунди.
Мейс беше на петдесет и две години. Косата му беше дълга, гъста и прошарена, хваната на конска опашка. Кожата му беше тъмна и не беше изсветляла от живота в изолатора. Очите му бяха кестеняви, големи и тъжни. Беше висок и слаб, с добре оформени бицепси. Сигурно прави много лицеви опори, помисли си Хюго. Според досието съпругата му Айлийн бе убита на трийсет и две години. Имали три деца, отгледани от роднини след ареста и осъждането на Джуниър.
Лейси взе една от двете слушалки от своята страна на преградата и каза:
— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Мейс просто държеше слушалката си. Сви рамене, но не отговори.
— Не съм сигурна, че сте получили писмото ни, но ние работим в Комисията по съдийска етика и разследваме съдия Клодия Макдоувър.
— Получих писмото. Ето ме, съгласих се на срещата. — Говореше бавно, сякаш предварително обмисляше всяка дума.
— И така, не сме тук да разговаряме за делото ви. Не можем да ви помогнем в това отношение, пък и вие си имате добри адвокати във Вашингтон.
— Още съм жив, така че явно си вършат работата. Какво искате от мен?
— Информация — отговори Лейси. — Трябват ни имената на хора, с които можем да разговаряме. Хора от племето тапакола, които са на страната на доброто, на ваша страна. За нас този свят е непознат, не можем просто да се появим там и да започнем да задаваме въпроси.
Джуниър Мейс присви очи и ъгълчетата на устните му увиснаха надолу като обърната усмивка. Кимна, измери ги с гневен поглед и накрая каза:
— Вижте, жена ми и Сон Разко бяха убити през деветдесет и пета година. Бях осъден през деветдесет и шеста и ме откараха окован с някакъв микробус. Това беше, преди да построят казиното, затова не съм сигурен, че ще съм в състояние да ви помогна. Трябваше да отстранят мен и Сон, за да го построят. Него го убиха заедно с жена ми, а мен ме осъдиха.
— Знаете ли кой го е направил? — попита Хюго.
Мейс се усмихна, но очите му останаха тъжни.
— Господин Хач — бавно изрече той, — вече шестнайсет години повтарям, че не знам кой е убил жена ми и Сон Разко. Имаше някакви хора на заден план, някакви външни елементи, които си проправиха път и влязоха в картинката. Вождът ни по онова време беше свестен човек, но се корумпира. Онези, външните, се добраха до него, не знам как, но съм сигурен, че имаше замесени пари, и той изведнъж реши, че казиното е хубаво нещо.
Двамата със Сон отвърнахме на удара и спечелихме първото гласуване през деветдесет и трета година. Онези типове си бяха въобразили, че ще спечелят, и подготвяха почвата, за да натрупат много пари от казиното и околната земя. Когато нашият народ отхвърли предложението първия път, те решиха да се отърват от Сон. И от мен явно. И измислиха начин да го постигнат. Сон е мъртъв. Аз съм тук. Казиното вече десет години е същинска печатница за пари.
— Чували ли сте името Вон Дюбоуз? — попита Лейси.
Той замълча и сякаш леко трепна. Явно отговорът щеше да бъде „да“, затова, когато каза „не“, и двамата с Хюго си го отбелязаха. Щях да проведат интересен разговор по обратния път.
— Не забравяйте, че ме няма от много време — напомни им Мейс. — Петнайсет години тук, в единична килия, разяждат душата, духа и мозъка. Изгубих много и невинаги помня, каквото би трябвало да помня.