— Извинявай, прекалих.
Лейси беше на трийсет и шест, неомъжена и привлекателна, а интимният й живот беше неизчерпаем източник на любопитно шушукане из офиса.
Пътуваха на изток към Атлантическия океан. Оставаха им десетина километра до Сейнт Огъстин. Лейси най-сетне изключи радиото, а Хюго попита:
— Значи си идвала тук?
— Да, преди няколко години. С тогавашното ми гадже прекарахме цяла седмица на брега в апартамента на един приятел.
— С много секс?
— Хайде, пак започна! Само това ли ти се върти в главата?
— Ами като се замисля, май да. Нали разбираш, Пипин е само на месец, което означава, че с Върна не сме имали нормални отношения поне от три месеца. Продължавам тайно да твърдя, че тя ме отряза най-малко три седмици по-рано от необходимото, но въпросът си остава спорен. Все едно, човек не може да се върне и да навакса. Така че съм доста напрегнат, обаче не съм сигурен, че на нея й е до това. Три малки деца плюс едно бебе сериозно вредят на интимността.
— Няма как да знам.
Хюго се постара да се съсредоточи върху пътя за километър-два, после клепачите му натежаха и той задряма. Лейси го погледна и се усмихна. През деветте години, откакто работеше в Комисията, двамата с Хюго бяха разследвали заедно десетина случая. Бяха добър екип, имаха си доверие, но той знаеше, че всяко негово провинение — а такова досега нямаше — ще бъде докладвано на Върна. Лейси работеше с Хюго, но обикаляше по магазините с Върна и двете си имаха приказката.
Сейнт Огъстин беше обявен за най-стария град в САЩ, за мястото, където Понсе де Леон стъпил на сушата и започнал да изследва континента. Беше прекрасно градче с исторически сгради и испански мъх, провиснал от старите дъбове, имаше дълга история и беше пълно с туристи. Когато навлязоха в предградията му, уличното движение се забави и туристическите автобуси започнаха да спират. Отдясно в далечината се извисяваше стара катедрала. Лейси помнеше всичко съвсем ясно. Бе запазила хубави спомени от Сейнт Огъстин, макар че седмицата, прекарана тук с някогашния й приятел, беше пълна катастрофа. Една от многото катастрофи в личния й живот.
— И кой е мистериозният информатор, с когото трябва да се срещнем? — попита Хюго и отново разтърка очи, този път твърдо решен да остане буден.
— Още не знам, но кодовото му име е Ранди.
— Добре, припомни ми, моля те, защо екип от двама души трябва да се замъкне на тайна среща с човек, който прибягва до псевдоним и така и не е подал официална жалба срещу един от уважаваните ни съдии?
— Не мога да обясня, но разговарях с него по телефона три пъти и ми се стори… ами, доста настойчив.
— Чудесно. Кога за последен път някой, оплакващ се от съдия, не ти е звучал… ами, доста настойчиво?
— Подкрепи ме, моля те. Майкъл разпореди да дойдем и ето ни тук.
Майкъл беше директорът, техният началник.
— Разбира се. Знаем ли нещо за предполагаемото неетично поведение?
— О, да, Ранди твърди, че става дума за нещо голямо.
— Божичко, за пръв път го чувам.
Завиха по Кинг Стрийт и запъплиха из задръстения от коли център. Беше средата на юли, все още разгарът на сезона в Северна Флорида, и по тротоарите безцелно се мотаеха туристи по шорти и сандали. Лейси паркира в една пресечка и двамата с Хюго се присъединиха към туристите. Намериха си кафене, където убиха половин час, разглеждайки лъскави брошури за недвижими имоти. Съгласно инструкциите в дванайсет часа влязоха в „Грилът на Лука“ и се настаниха на маса за трима. Поръчаха си студен чай и зачакаха. Ранди не се появи през следващите трийсет минути, затова те си взеха сандвичи, поднесени с пържени картофи за Хюго и плодове за Лейси. Хранеха се съвсем бавно, държаха вратата под око и чакаха.
Като адвокати ценяха времето си, но като следователи се бяха научили на търпение. Двете роли често влизаха в конфликт.
В два следобед се отказаха и се върнаха в колата. Вътре беше като в сауна. Лейси тъкмо завърташе ключа, когато мобилният й звънна. Непознат номер. Тя грабна апарата.
— Ало?
— Помолих ви за едно нещо. Да дойдете сама — каза мъжки глас. Ранди.
— Помолихте ме за много неща. Първото беше да се срещнем в дванайсет за обяд.
Пауза и после:
— Чакам ви на кея в края на Кинг Стрийт, на три пресечки от вас. Разкарайте приятелчето си и ще поговорим.
Вижте, Ранди, аз не съм ченге и не ме бива много в шпионските игри. Готова съм да се срещна с вас, да се поздравим и така нататък, но ако в рамките на следващата минута не науча истинското ви име, си тръгвам.
Дадено.