— Но не бихте забравили Вон Дюбоуз, ако сте го познавали — притисна го Лейси.
Джуниър стисна зъби и поклати глава. Не.
— Не го познавам.
— Допускам, че нямате високо мнение за съдия Макдоувър — намеси се Хюго.
— Меко казано. Процесът, който ръководеше, беше пълен фарс, осъди невинен човек. Освен това прикриваше нещо. Винаги съм подозирал, че знаеше повече, отколкото би трябвало. Беше кошмар, господин Хач. От мига, в който ми съобщиха, че съпругата ми е мъртва заедно със Сон, а после и шокът от обвинението и ареста. Докато се опомня, и системата заработи като смазана машина — когото и да погледнех, се оказваше от лошите. Ченгетата, прокурорите, съдията, свидетелите, съдебните заседатели — смачка ме тази система, която работеше с пълна пара. За нула време ме натопиха, обвиниха, осъдиха и ето ме тук.
— Какво прикриваше съдията? — попита Лейси.
— Истината. Тя беше наясно, че не съм убил Сон и Айлийн, така подозирам.
— Колко хора знаят истината? — попита Хюго.
Джуниър остави слушалката върху масичката и потърка очи, сякаш не беше спал дни наред. Прокара пръстите на дясната си ръка през гъстата си коса чак до конската опашка. Бавно взе отново слушалката и каза:
— Не са много. Повечето ме смятат за убиец. Те вярват на историята, а и защо не? Бях осъден от съд и сега гния тук и чакам да ме боднат с иглата. И точно така ще стане някой ден, а после ще ме откарат обратно в окръг Брънзуик да ме погребат някъде. Историята ще продължи да се разказва. Джуниър Мейс спипал жена си с друг мъж и убил и двамата в пристъп на ярост. Хубава история, нали?
Настъпи мълчание. Лейси и Хюго си записваха и обмисляха какъв да бъде следващият им въпрос. След малко Джуниър продължи:
— Да знаете, че това е адвокатско посещение и няма ограничение на времето. Ако вие не бързате, повярвайте ми, аз също не бързам. В килията ми сега е към трийсет и осем градуса, отникъде не се проветрява, така че малкият ми вентилатор само размества въздуха. За мен посещението ви е приятно разнообразие и ви каня отново всеки път, когато минавате наблизо.
— Благодаря — отговори Хюго. — Имате ли много посетители?
— Не колкото ми се иска. Децата ми се отбиват от време на време, но срещите ни са трудни. Години не им позволявах да ме посещават, а те пораснаха много бързо. Вече са семейни. Дори станах дядо, но не съм виждал внуците си. Имам снимки обаче, цяла стена със снимки. Как ви се струва? Четири внуци, а не съм имал шанса да ги докосна.
— Кой отгледа децата ви? — попита Лейси.
— Майка ми помагаше, преди да умре. Брат ми Уилтън и жена му поеха най-голямата тежест и направиха всичко по силите си. Ужасно положение. Представете си да сте дете и да убият майка ви. Всички твърдят, че го е направил баща ви, и го осъждат на смърт.
— Децата смятат ли ви за виновен?
— Не. Научиха истината от Уилтън и от майка ми.
— Уилтън ще се съгласи ли да разговаря с нас? — попита Хюго.
— Не знам. Опитайте. Не съм сигурен дали иска да се замесва. Разберете, напоследък хората от моя народ живеят много добре, значително по-добре от преди. Като обърна поглед назад, не съм сигурен, че със Сон бяхме прави, когато се противопоставяхме на казиното. То осигури работни места, училища, пътища, болница, благоденствие, за което хората от племето дори не бяха мечтали. Когато един тапакола навърши осемнайсет, получава доживотна пенсия от пет хиляди долара месечно, а сумата може да се увеличи. Нарича се дивидент. Дори аз получавам дивиденти, нищо че очаквам изпълнението на смъртната си присъда. Бих спестявал парите за децата си, но на тях не им трябват. Затова ги изпращам на адвокатите си във Вашингтон — реших, че това е най-малкото, което мога да направя. Когато поеха случая ми, още не беше въведена системата с дивидентите и адвокатите не очакваха да получат никакви пари. Всеки тапакола ползва безплатно здравеопазване и образование, покриват му се таксите и другите разходи за колеж, ако иска да следва. Имаме собствена банка и вземаме нисколихвени заеми за къщи и коли. Както ви казах, там се живее добре, много по-добре от преди. Това е хубавото. Неприятното е, че се появиха доста сериозни проблеми с мотивацията, особено сред младите. Защо да учат в колеж и да се стремят към кариера, след като имат гарантирани доходи до живот? Защо да си търсят работа? В казиното работят половината възрастни от племето и това е постоянен източник на напрежение. Кой да получи лесна работа и кой не? Водят се много вътрешни борби, върти се политика. Но като цяло племето съзнава, че му се е случило нещо хубаво. Защо да клатят лодката? Защо някой да се тревожи за мен? Защо Уилтън да помага за разобличаването на корумпирана съдийка, ако има вероятност всички да пострадат от това?