— Не бива да обсъждаме случая ви — напомни му Лейси.
— Аз нямам друга тема, пък и на кого му пука? Вече всичко е публично достояние.
— Значи има поне четири трупа — отбеляза Хюго.
— Поне.
— Има ли и още? — попита Лейси.
Той кимаше упорито, но Лейси и Хюго не можеха да разберат дали има нервен тик, или отговаря утвърдително. Накрая Джуниър каза:
— Зависи колко дълбоко ще се разрови човек.
6
Първият съд, построен от данъкоплатците на окръг Брънзуик, изгоря до основи. Вторият беше отнесен от вятъра. След урагана през 1970 г. окръжната управа одобри проект, който включваше много тухли, бетон и стомана. Резултатът беше отблъскващ хангар в съветски стил, на три етажа, с малко прозорци и плосък покрив, който течеше още от първия ден. По онова време окръгът, по средата между Пенсакола и Талахаси, беше слабо населен, а крайбрежието не беше застроено хаотично. Според преброяването от 1970 г. там живееха 8100 бели, 1570 чернокожи и 411 индианци. Няколко години след като „Новият съд“, както го наричаха, отвори врати, крайбрежието в тясната северозападна част на Флорида се оживи, когато предприемачите се втурнаха да строят жилища и хотели. Със своите километрични диви и девствени плажове Смарагдовият бряг се превърна в още по-популярна дестинация. Населението се увеличи и през 1984 г. окръг Брънзуик беше принуден да разшири сградата на съда си. Верен на постмодернистичния стил, окръгът изгради озадачаваща пристройка с фалическа форма, която мнозина оприличаваха на злокачествено образувание. Всъщност местните точно така я наричаха — Тумора, въпреки че официалното й название беше Пристройката. Дванайсет години по-късно населението продължаваше да расте и окръжната управа добави още един такъв тумор от другата страна на Новия съд и оповести, че е готова за всякакъв бизнес.
Окръжен център беше град Стърлинг. Брънзуик и два съседни окръга съставляваха Двайсет и четвърта съдебна област на Флорида. От двамата окръжни съдии Клодия Макдоувър беше тази, която се помещаваше в Стърлинг, следователно тя до голяма степен командваше в съда. Имаше старшинство и влияние, затова всички чиновници от местната администрация пристъпваха на пръсти край нея. Просторният й кабинет се намираше на третия етаж, откъдето тя се наслаждаваше на приятна гледка и на слънце през един от малкото прозорци. Мразеше сградата и често си мечтаеше да дойде време, когато ще има достатъчно власт, за да я събори и да построи нова. Но това беше само мечта.
След спокоен ден на бюрото си тя уведоми своята секретарка, че ще си тръгне в четири — твърде рано за нея. Изпълнителната и добре обучена секретарка попи информацията, но не зададе никакви въпроси. Никой не питаше Клодия Макдоувър защо прави едно или друго.
Съдията напусна Стърлинг със своя лексус последен модел и пое в южна посока. Двайсет минути по-късно мина през импозантния вход на „Трежър Кий“ — място, което тайно смяташе за „своето казино“. Беше убедена, че то нямаше да съществува без нейните усилия. Тя имаше властта да го затвори още утре, ако поиска. Това обаче нямаше да се случи.
Подкара по пътя, обикалящ казиното, и се усмихна както винаги, когато видя пълните паркинги, неспирно движещите се автобуси, които превозваха играещите хазарт от и до хотелите им, ярките неонови билбордове, рекламиращи шоупрограми със залязващи кънтри певци и евтини циркови номера. Всичко това извикваше усмивката й, защото означаваше, че индианците благоденстват. Хората имаха работа. Хората се забавляваха. Семействата идваха тук на почивка. „Трежър Кий“ беше превъзходно място и тя изобщо не се притесняваше от факта, че източва съвсем малка част от всичко.
Напоследък нищо не притесняваше Клодия Макдоувър. След седемнайсет години на съдийската скамейка репутацията й беше стабилна, работата й — сигурна, рейтингът — висок. А след като единайсет години получаваше дял от печалбата на казиното, тя беше невъобразимо богата жена с авоари, скрити по цял свят и растящи с всеки изминал месец. И макар да се беше обвързала с хора, които не харесваше, тяхната мошеническа конспирация беше непроницаема за външния свят. Нямаше следа, нямаше улики. В крайна сметка всичко вървеше по вода цели единайсет години, още от деня, в който казиното отвори врати.
Тя мина през някаква порта и влезе в тузарския голф комплекс „Рабит Рън“. Притежаваше четири жилища тук, или поне притежаваше офшорните компании, на чието име се водеха. Три отдаваше под наем чрез адвоката си, а едното бе запазила за себе си. То представляваше двуетажна крепост с блиндирани врати и прозорци. „Защита от урагани“ гласеше мотивът й преди години, докато го укрепваше. В една малка спалня беше направила трезор три на три метра с бетонни стени. Там държеше пари в брой, злато, бижута. Имаше и няколко ценни притежания, които не беше толкова лесно да се преместят — две литографии на Пикасо, египетски каноп на четири хиляди години, порцеланов сервиз за чай от друга династия и сбирка редки първи издания на романи от XIX в. Вратата на спалнята беше скрита зад подвижна библиотека, така че, ако някой влезеше в жилището, нямаше да разбере за съществуването на трезора. Само че в жилището не влизаше почти никой. От време на време някой гост биваше поканен във вътрешния двор на питие, но апартаментът не беше предназначен за живеене, гости или питиета.