Клодия дръпна завесите и погледна към голф игрището. То беше празно, защото това бяха най-горещите дни на август и въздухът беше нажежен и лепкав. Тя напълни чайник с вода и го постави на котлона. Докато чакаше водата да заври, проведе два телефонни разговора — и двата с адвокати, чиито дела предстоеше да влязат в съдебната й зала.
В пет часа, точно навреме, пристигна този, когото очакваше. Срещаха се всяка първа сряда на месеца в пет следобед. Понякога, ако Клодия беше извън страната, променяха деня на срещата, но се случваше рядко. Общуваха винаги лице в лице, в нейния апартамент, където нямаше опасност от скрити жици, бръмбари или някакво наблюдение. Използваха телефон само два-три пъти годишно. Стараеха се нещата да бъдат прости и никога не оставяха следи. Не ги грозеше опасност, така беше от самото начало, при все това не поемаха рискове.
Клодия пиеше чай, а Вон се наслаждаваше на своята водка с лед. Пристигна с кафява чанта, която остави на канапето както винаги. Вътре имаше двайсет и пет пачки стодоларови банкноти, всяка пристегната с ластиче, всяка с по 10 000 долара. Месечната парса беше половин милион долара и двамата си я деляха поравно, доколкото й беше известно. На Клодия от години й се искаше да разбере точно колко смъква той от индианците, но нямаше представа, защото Вон вършеше мръсната работа сам. С течение на времето обаче стана предоволна от своя дял. Пък и защо не?
Клодия не знаеше подробностите. Как точно заделяха сумите? Как ги криеха от счетоводството и от камерите на охранителните системи? Кой подправяше счетоводството, за да измъкне тези пари? Кой в дълбините на казиното ги вземаше и подсигуряваше изпращането им до Вон? Къде ходеше той да ги получи? И кой му ги доставяше? Колко хора вътре бяха подкупени? Тя нямаше представа за тези неща. Нито пък знаеше какво прави той със своя дял от парите в брой. Не бяха водили подобни разговори.
Клодия не знаеше нищо за бандата му, но и не искаше да узнава. Срещаше се само с Вон Дюбоуз и понякога с верния му помощник Хенк. Вон я беше открил преди осемнайсет години, когато тя беше отегчена адвокатка в малък град, която се мъчеше да си подсигури прилична прехрана и продължаваше да крои отмъщение на бившия си съпруг. Вон имаше грандиозен план за мащабно строителство, което щеше да се подхранва от казино на индианска земя, само че на пътя му стоеше един стар съдия. Ако се отървеше от него и може би от още една-две пречки, ръцете му щяха да бъдат развързани да докара булдозерите. Предложи й да финансира кампанията й и да направи каквото трябва, за да я изберат.
Сега Вон беше около седемдесетгодишен, но можеше да мине и за мъж на шейсет. С постоянния си тен и пъстрите си ризи за голф минаваше за поредния заможен пенсионер, който се радва на хубав живот под слънцето на Флорида. Беше минал през два развода и от години беше сам. Навремето, след като Клодия стана съдия, той се опита да започне връзка с нея, но тя не прояви интерес. Беше с петнайсетина години по-възрастен, което всъщност не беше много, но просто искрата я нямаше. Тогава тя беше на трийсет и девет и постепенно осъзнаваше факта, че предпочита жените пред мъжете. Пък и, честно казано, Вон я отегчаваше. Беше необразован, интересуваше се само от риболов, от голф и от строителството на поредния търговски център или голф игрище, а тъмната му страна все още я плашеше.
През годините, докато се носеха слухове, някакви подробности излизаха на бял свят и апелативните съдилища повдигаха различни въпроси, Клодия беше започнала да се съмнява, че Джуниър Мейс е убил съпругата си и Сон Разко. Преди и по време на процеса беше убедена във вината му и искаше да произнесе правилната присъда заради хората, които я бяха избрали. Ала с течение на времето и след натрупания опит у нея се бяха зародили сериозни съмнения във вината му. Като съдия обаче работата й отдавна беше приключила и тя не можеше да направи почти нищо, за да поправи една злина. А и защо? Сон и Джуниър вече ги нямаше. Казиното беше построено. Животът й беше хубав.