— Филис Търбан не е разследвана. Може би трябва да бъде, пет пари не давам. Ако искаме да спечелим нещо от този случай, трябва да заковем действащ съдия.
— Ясно.
— Колко често се срещаш с Къртицата? — попита Майърс.
— Не много често. Напоследък е предпазлива и уплашена до смърт.
— Тогава защо го прави?
— Мрази Макдоувър. И заради парите. Убедих я, че по този начин ще забогатее. Само се надявам да не стана причина някой да умре.
Лейси живееше в двустаен апартамент в ремонтиран склад близо до кампуса на Щатския университет на Флорида и на пет минути път с кола от службата си. Архитектът, който беше преустроил сградата, бе свършил великолепна работа и двайсетте апартамента се разпродадоха бързо. Благодарение на голямата застраховка „Живот“, която баща й си беше направил, и на щедростта на майка й Лейси успя да плати висока първоначална вноска за жилището. Подозираше, че това ще бъде единственият подарък от родителите й. Баща й бе починал преди пет години, а майка й, Ан Столц, ставаше все по-стисната с напредването на годините. Наближаваше седемдесет и старостта не й понасяше толкова добре, колкото Лейси би желала. Ан вече не шофираше на повече от десет километра от дома си, затова посещенията й се разредиха.
Единствената компания на Лейси беше френският й булдог Франки. Откакто замина за колежа осемнайсетгодишна, никога не беше живяла с мъж. Всъщност никога не се беше изкушавала сериозно да заживее с някого. Десетилетие по-рано мъжът, който беше единствената й истинска любов, започна да намеква за съвместен живот, но не след дълго Лейси научи, че той вече се готви да избяга с омъжена жена. И наистина го направи много скандално.
На Лейси й харесваше да живее сама, да спи в средата на леглото, да чисти само след себе си, да печели и харчи парите си сама, да планира вечерите си без намесата на друг, да готви или да не готви и единствена да се разпорежда с дистанционното. Около една трета от приятелките й бяха млади разведени жени, всичките наранени и съкрушени, без желание да се обвързват с друг мъж, поне за момента. Друга трета бяха в капана на лош брак, от който нямаше надежда да се измъкнат. А останалите бяха доволни от връзката си и или градяха кариера, или раждаха деца.
Равносметката не й допадаше. Не й допадаше и общоприетата нагласа, че е нещастна, защото не е намерила подходящия човек. Откъде накъде животът й ще се определя от това кога и за кого ще се омъжи? Мразеше хората да я смятат за самотна. След като никога не бе живяла с мъж, как да й липсва това? И наистина й беше дошло до гуша от любопитството на близките й, особено от страна на майка й и на нейната сестра, леля Труди. И двете не можеха да проведат разговор с нея, без да я попитат дали излиза с някой „сериозен“.
— Кой казва, че си търся „сериозен“? — отговаряше Лейси обикновено.
Неприятно й беше да го признае, но в повечето случаи предпочиташе да избягва майка си и Труди заради подобни разговори. Те мислеха, че не е нормално да е щастлива, след като е необвързана и не се е втурнала да си търси мъж. Смятаха я за неудачница, която ще прекара живота си в самота. Майка й беше непрестанно скърбяща вдовица, а Труди имаше ужасен съпруг, само че, кой знае защо, и двете смятаха, че живеят по-добре от нея.
Но какво да се прави? Погрешните разбирания на околните бяха неизменна част от живота на необвързаните хора.
Лейси си приготви още една чаша зелен чай без кофеин и се зачуди дали да не гледа някой стар филм. Но утре беше на работа и трябваше да поспи. Садел й беше изпратила по имейл две от последните си обобщаващи бележки и Лейси реши да им хвърли едно око, преди да си облече пижамата. От дълги години знаеше, че бележките на Садел са по-ефикасни от приспивателни.
По-кратката беше озаглавена: „Тапакола: факти, цифри и клюки“. И гласеше следното:
Население: He съм сигурна какъв е точният брой на коренните американци тапакола (между другото, терминът „коренни американци" е политически коректна измишльотина на бели хора, които просто се чувстват по-добре, като го използват, а в действителност коренните американци наричат себе си индианци и се подсмихват подигравателно на онези от нас, които не го правят, но да не се отклонявам). Според Бюрото по индианските въпроси през 2010 г. племето се е увеличило до 441 души, след като през 2000 г. са били 402. Огромните приходи от казиното обаче създават напрежение, защото за пръв път в историята толкова много хора отчаяно напират да докажат, че принадлежат към тапакола. Причината е схемата за разпределение на богатството, наричана разговорно „дивиденти". Според твърденията на Джуниър Мейс всеки тапакола над осемнайсет години ежемесечно получава чек за $5000. Няма как да проверим истинността на това твърдение, защото и по този въпрос, както и по всички останали, племето не се отчита пред никого. Омъжи ли се една жена, месечните й дивиденти незнайно защо се орязват наполовина.