— Вие атакувахте ли я?
— Всъщност не. Не можах да намеря много доводи.
— Някой обвинявал ли я е в нарушение на етиката?
— Не — поклати глава Бенет и после попита: — Какви нарушения на етиката разследвате?
Хюго бързо реши да избягва всичко съществено. Ако Бенет беше преминал през трудна изборна кампания срещу Макдоувър и не беше дочул никакви слухове за неетично поведение, Хюго нямаше намерение да му разкрива какви са обвиненията.
— Значи нищо не сте чули? — попита той.
Бенет сви рамене безпомощно.
— Всъщност не. Преди доста време е преживяла неприятен развод. Все още живее сама, няма деца, не участва в обществени прояви. Не съм ровил надълбоко за мръсотия, а на повърхността не забелязах такава. Съжалявам.
— Няма нищо. Благодаря ви за отделеното време.
Хюго си тръгна от Екман със следващото отметнато име в списъка, напълно сигурен, че е пропилял още един ден в напразни усилия.
Лейси намери вдовицата на Сон Разко в малък жилищен комплекс близо до Форт Уолтън Бийч, на около един час път от резервата на тапакола. Казваше се Луиз и всъщност вече не беше вдовица, защото се беше омъжила повторно. Първоначално тя не прояви желание да се срещне с Лейси. По средата на втория им телефонен разговор се съгласи да се видят в една сладкарница и да поговорят накратко. Работеше, затова срещата стана след работното й време. Лейси шофира три часа и се срещна с Луиз привечер в същия ден, в който Хюго бръмчеше с количка за голф из игрището „Рабит Рън“.
Според събраната информация Луиз Разко била на трийсет и една години, когато съпругът й бил намерен гол и мъртъв в една спалня със съпругата на Джуниър Мейс. Тя и Сон имали две деца, които вече били пораснали и напуснали Флорида. Луиз се омъжила повторно преди няколко години и се изнесла от резервата.
Вече наближаваше петдесет, имаше прошарена коса и набита фигура. Възрастта не й се отразяваше добре.
Лейси обясни с какво се е нагърбила, но Луиз не прояви интерес.
— Няма да говоря за убийствата и всичко това — заяви тя отначало.
— Добре. Няма да засягаме тази тема. Помните ли съдия Макдоувър?
Луиз отпиваше от студения си чай през сламка и създаваше впечатлението, че отчаяно копнее да бъде другаде. Накрая сви рамене и каза:
— Само от процеса.
— Значи присъствахте на процеса? — попита Лейси напосоки, само и само разговорът да тръгне.
— Разбира се. През цялото време.
— Какво е мнението ви за съдията?
— Какво значение има това сега? Процесът беше преди много години. Да не разследвате съдията за нещо, което е направила тогава?
— Нищо подобно. Разследваме обвинения, че участва в заговор за вземане на подкупи и други подобни. Всичко се върти около казиното.
— Предпочитам да не говорим за казиното. То е позор за моя народ.
Страхотно, Луиз! Ако не може да говорим за казиното и за убийството на съпруга ти, защо шофирах три часа, за да дойда тук? Лейси драскаше в бележника си, сякаш потънала в мисли.
— Някой от роднините ви работил ли е някога в „Трежър Кии“?
— Защо питате?
— Защото ни трябват сведения за казиното, а се оказа доста трудно да ги съберем. Един вътрешен човек ще ни бъде много полезен.
— Забравете. Никой няма да говори с вас. Хората, наети там, се радват, че имат работа и получават заплата. А онези, които не могат да работят там, им завиждат, може би дори са озлобени, но също са доволни от дивидентите, които получават. Никой няма да застраши казиното.
— Чували ли сте името Вон Дюбоуз?
— Не. Кой е той?
— Ами ако ви кажа, че вероятно това е човекът, убил съпруга ви, за да не му пречи да построи казиното? Ще ми повярвате ли?
Самата Лейси вярваше, че е така, проблемът беше, че няма доказателства. Направи доста дръзко предположение в опит да разтърси Луиз и да й развърже езика.
Луиз отново отпи от чая си и зарея поглед през прозореца. Лейси вече научаваше някои неща за тапакола. Първо, и то не беше никак учудващо, те нямаха доверие на външни хора. Не можеше да ги вини за това. Второ, никак не бързаха да обсъждат каквото и да било. Обикновено говореха бавно и замислено и правеха дълги паузи, които явно не ги притесняваха.
Накрая Луиз погледна към Лейси и каза: