— Чакаме — подкани го Лейси.
— Добре, добре — каза той, отпи от халбата и отново изтри уста с опакото на дланта си. — Първата сряда всеки месец съдията напуска кабинета си в Стърлинг с около час по-рано и пътува двайсетина минути с колата си до един от своите апартаменти в „Рабит Рън“. Паркира лексуса си на алеята, слиза и отива в него. Преди две седмици е била облечена с тъмносиня рокля без ръкави и с обувки на, Джими Чу“ и е носела малка чанта „Шанел“ — същата, с която е излязла от кабинета си. Приближила се до входната врата и си отключила. Доказателство за собственост номер едно. Разполагам със снимки. Около час по-късно джип мерцедес паркирал до лексуса и от пасажерското място слязъл някакъв мъж. Шофьорът останал зад волана. Мъжът отишъл до входната врата. Имам снимки и, да, дами и господа, според мен най-накрая имаме образа на неуловимия Вон Дюбоуз. Носел е кафява кожена чанта, която изглеждала пълна с нещо. Когато натиснал звънеца, се озърнал, но изобщо не изглеждал напрегнат. Тя го пуснала да влезе. Останал трийсет и шест минути и когато отново се показал, бил със същата чанта, само че, съдейки по начина, по който я носел, явно е оставил нещо вътре. Не мога да твърдя със сигурност. Качил се в колата и си тръгнал. Петнайсет минути по-късно тя направила същото. Както ви казах, срещата се осъществява всяка първа сряда на месеца и имаме основания да смятаме, че е уговорена предварително без телефони или имейли.
Майърс избута настрани празната си кутийка от скаридите, отпи глътка от бирата и извади от масленозелената си кожена чанта две папки без надпис. Озърна се и подаде едната на Лейси, а другата — на Хюго. Снимките вътре бяха двайсет на трийсет сантиметра и явно бяха направени от отсрещната страна на улицата. Първата беше на задницата на лексуса, чийто номер се виждаше ясно.
— Разбира се, проверих номерата — отбеляза Грег. — Колата е регистрирана на нашето момиче Клодия Макдоувър, явно едно от малкото скъпи неща на нейно име. Купена е миналата година от Пенсакола.
Втората снимка беше на Клодия в цял ръст. Лицето й беше отчасти скрито зад големи слънчеви очила. Лейси огледа десетсантиметровите й токчета и попита:
— Откъде знаеш кой е дизайнерът на обувките?
— Къртицата знае — задоволи се да отговори Майърс.
На третата снимка беше Клодия с гръб към фотоапарата, докато отваряше входната врата, вероятно с ключ, макар да не се виждаше. На четвъртата имаше черен джип мерцедес, паркиран до лексуса, и регистрационният му номер също се виждаше ясно.
— Регистриран е на човек с адрес във висок жилищен блок близо до Дестин и изобщо не е чудно, че името му не е Вон Дюбоуз. Продължаваме да ровим. Погледнете петата снимка.
На петата снимка беше самият мъж — добре изглеждащ пенсионер от Флорида със силен загар, облечен с тениска и панталон за голф, слаб и оплешивяващ, със златен часовник на лявата китка.
— Доколкото знам, това е единствената снимка на Вон Дюбоуз. Нямам представа какво фигурира в досиетата на ФБР, но подозирам, че нищо.
— Кой я е направил? — попита Лейси.
— Един мъж с фотоапарат. Имаме и видео. Да кажем само, че Къртицата е изобретателна.
— Не е достатъчно, Грег — изстреля Лейси донякъде гневно. — Ясно е, че някой наблюдава ходовете на Макдоувър. Но кой? Още си играеш на котка и мишка и аз се чудя защо.
— Виж, Грег — намеси се Хюго, — искаме да ти се доверим, обаче трябва да знаем каквото знаеш и ти. Някой следи Макдоувър. Кой, по дяволите?
По силата на дразнещия си навик Майърс отново се озърна, увери се, че брегът все още е чист, свали авиаторските си очила и каза тихо:
— Получавам сведенията от посредника, който засега ще остане анонимен за вас. Той общува с Къртицата, чието име още не знам и не съм сигурен, че искам да го знам. Когато Къртицата има важни сведения, които иска да предаде, посредникът ме намира, дава ми ги, а аз ги давам на вас. Съжалявам, ако не ви харесва това положение, но ви моля да не забравяте, че Къртицата, посредникът, аз, вие и всички замесени в тази историйка като нищо можем да бъдем свитнати някой ден. Пет пари не давам дали ми вярвате. Работата ми е да ви предам достатъчно информация, за да разобличите съдия Клодия Макдоувър. Какво повече ви трябва? — Майърс отпи набързо от потната си халба и каза: — А сега, да се върнем на петата снимка, моля. Не знаем дали този човек е Вон Дюбоуз, но да допуснем, че е той. Вижте му чантата. Кафява кожа, голяма, прилича повече на ученическа чанта, отколкото на куфарче, износена или пък фалшиво състарена, както е модерно напоследък, и немалка. Това не е тънка чанта за книжа с няколко папки. Не, с тази чанта се пренася нещо. Какво? Ами според нашия таен свидетел Макдоувър и Дюбоуз се срещат първата сряда всеки месец, за да осъществят размяна. За какво му е на Дюбоуз, издокаран като голфър, такава голяма чанта толкова късно през деня? Явно доставя нещо. Погледнете шестата снимка. Направена е трийсет и шест минути след петата. Същият човек, същата чанта. Ако разгледате внимателно снимката, начина, по който я носи човекът, вероятно ще прецените, че чантата е по-лека. Честно казано, аз не мога да кажа.