След като изпиха шампанското, двете заспаха. Вече седемнайсет години Клодия си вършеше прилежно работата, защото в крайна сметка винаги й предстоеше преизбиране. Филис също работеше дълги часове в малката си ангажирана кантора. Не си доспиваха. Два часа и половина след като излетяха от Флорида, самолетът кацна на „Тетърбъро“, щата Ню Джързи. На това летище кацаха повече частни самолети, отколкото където и да било другаде по света. Очакваше ги луксозен черен автомобил, който веднага потегли. Двайсет минути по-късно пристигнаха в жилищната си сграда в Хоубоукън — модерен небостъргач на брега на Хъдсън, точно срещу Финансовия квартал. От апартамента им на четиринайсетия етаж се разкриваше великолепна гледка към Долен Манхатън. А Статуята на свободата беше само на един хвърлей разстояние. Апартаментът беше просторен и оскъдно мебелиран. Беше инвестиция, а не дом, просто място, което да задържат, преди да решат да го заменят за нещо друго. Разбира се, беше собственост на офшорна компания със седалище на Канарските острови.
Филис с огромно удоволствие участваше в международната игра на офшорките и непрекъснато местеше авоари и фирми в търсене на най-новия данъчен рай. С времето и натрупания опит тя се превърна в истински експерт по укриване на пари.
Когато се стъмни, двете обуха джинси и отидоха с кола в „Сохо“, където вечеряха в един френски ресторант. По-късно в сумрачен бар пиха още шампанско и се кискаха на това колко далече са стигнали — не само като разстояние, а и в живота.
Името на арменеца беше Папазян и двете така и не разбраха дали е собственото му или фамилното му име. Не че имаше значение. Сделките им бяха обгърнати в тайнственост. Нито една от страните не задаваше въпроси, защото никой не искаше отговори. Той звънна на вратата им в десет сутринта в събота и след като размениха обичайните любезности, отвори куфарчето си. Постла тъмносин филц върху малката кухненска маса и подреди стоката си — диаманти, рубини и сапфири. Както винаги, Филис му поднесе двойно еспресо, което той изсърба, докато им описваше всеки камък. След като пазаруваха от него вече четири години, знаеха, че Папазян продава само най-хубавите камъни. Държеше магазин в Централен Манхатън, където се бяха запознали с него, но сега той нямаше нищо против да ги посещава тук. Не знаеше кои са и откъде идват. Беше го грижа само за сделката и за парите в брой. След по-малко от трийсет минути подбраха шепа от най-хубавите му камъни — „преносимо богатство“, както ги наричаше Филис — и му дадоха парите.
Той бавно отброи 230 000 долара в банкноти от по сто, като през цялото време мърмореше на родния си език. Всички останаха доволни. Арменецът изгълта остатъка от второто си еспресо и си тръгна от апартамента им.
След като отметнаха повечето мръсна работа, момичетата се облякоха и отидоха с такси в града. Купиха си обувки от „Барнис“, обядваха в „Льо Бернардин“ и накрая отидоха в диамантения квартал, където се отбиха при един от любимите си търговци. С пари в брой се снабдиха с нови златни монети, още невлезли в обращение: южноафрикански кругеранди, канадски кленови листа и за да подпомогнат местната икономика — американски орли. Плащаха само в брой, без документи, без нищо черно на бяло, без следа. Тясното магазинче имаше поне четири охранителни камери, които преди ги притесняваха — някой някъде може би наблюдаваше. С времето преодоляха опасенията. В тяхната работа винаги имаше риск. Номерът беше да избереш кой риск да поемеш.
В събота вечерта гледаха мюзикъл на Бродуей, после вечеряха в „Орсо“, но не видяха никакви знаменитости, и си легнаха след полунощ, доволни от успешния ден, прекаран в пране на пари. Късно в неделя сутрин опаковаха плячката заедно с новата си красива колекция от безобразно скъпи обувки и си наеха кола до „Тетърбъро“, където ги очакваше частен самолет, за да ги откара обратно на юг.
12
Хюго закъсняваше за съвещанието и докато го чакаха, Гайзмар разгледа новите снимки и прочете доклада за частния полет, а Лейси отговори на получените имейли.