— Имаш ли представа защо най-старите снимки са отпреди седем години? — попита той.
— Никаква. Майърс не знае, но предполага, че Къртицата се е появила на сцената горе-долу по онова време. Очевидно е някой вътрешен човек и най-вероятно той или тя се е захванал да следи Макдоувър още тогава.
— Е, той или тя със сигурност харчи пари за тези снимки. Трудно ми е да повярвам, че са направени от човек, който седи в кола на улицата. По-скоро фотографът се намира в някое от съседните жилища.
— В сградата от отсрещната страна на улицата има четири апартамента — отбеляза Лейси. — Два се дават под наем за хиляда долара на седмица. Допускаме, че той или тя е наел единия, нагласил е фотоапарата и е знаел точно кога ще се появят Макдоувър и Дюбоуз. Доста сериозно разузнаване.
— Разбира се. Майърс не си измисля, Лейси. Тези типове въртят мръсен бизнес. Не съм сигурен, че ще успеем да го докажем, но уликите ми се струват все по-убедителни. Какво ще каже Макдоувър, изправена пред всичко това?
— Скоро ще разберем, струва ми се.
Вратата се отвори със замах и Хюго влетя в стаята.
— Извинявайте, че закъснях — каза той. — Поредната трудна нощ. — Метна куфарчето си върху масата и отпи от картонената чаша с кафе, която държеше. — Щях да дойда по-рано, но говорих по телефона с някакъв мъж, който отказа да си каже името.
Гайзмар кимна и зачака с една от снимките в ръка.
— Е? — попита Лейси.
— Първия път се обади към пет сутринта, малко рано, но аз бях буден. Каза, че работи в казиното и имал информация, която може да ни бъде полезна. Знаел, че разследваме племето и съдията, и можел да ни помогне. Попритиснах го и той затвори. Около час по-късно се обади отново от друг номер и каза, че иска да се срещнем и да обсъдим сделка. Попитах го каква сделка и той отговори доста неясно. Случвали се много съмнителни неща и било само въпрос на време, преди всичко да стане на пух и прах. Той е член на племето, познава вожда и хората, които управляват казиното, и не иска да пострада при бурята, която ще се разрази, когато работата се размирише.
Хюго крачеше из стаята, както имаше навик напоследък. Доспиваше му се, ако седи.
— Това може да се окаже интересно — отбеляза Лейси.
Гайзмар се отпусна на въртящия се стол и сплете пръсти на тила си.
— Нещо друго?
— Не, но иска да се срещнем довечера. Работел втора смяна и ще се освободи чак след девет.
— Сериозен ли е според теб? — попита Гайзмар.
— Знам ли? Определено звучеше притеснено и използва два различни телефона, вероятно еднодневки. Няколко пъти попита може ли да разчита на поверителност. Увери ме, че на много хора от племето им е дошло до гуша от корупцията, но се страхуват да говорят.
— Къде иска да се срещнем? — попита Лейси.
— Живее близо до казиното, в резервата. Каза, че ще намери някакво място и ще ни се обади, когато наближим.
— Трябва да внимаваме — отбеляза Гайзмар. — Може да е капан.
— Съмнявам се — възрази Хюго. — Останах с впечатлението, че разговарям с човек, който се нуждае от помощ и е готов да ни сътрудничи.
— Ти кой телефон използваш?
— Служебния. Знам правилата, шефе.
— Добре, а той откъде има номера ти? Досега на кого си го давал във връзка с разследването? Въпросът е към двамата.
Хюго и Лейси се спогледаха и се помъчиха да си спомнят.
— На Майърс, на Джуниър Мейс, на затворническата управа, на Уилтън Мейс, на Ал Бенет — адвоката конкурент на Макдоувър в изборите преди пет години, на Нейлър от Комисията по хазарта и май това са всички.
— Да, това са всички — потвърди Хюго. — Докато карах насам, и аз си зададох същия въпрос.
— Достатъчно са, за да изтече отнякъде информация — отбеляза Гайзмар.
— Нито един от тези хора няма дори далечна връзка с Дюбоуз и с корупцията — отбеляза Лейси.
— Доколкото ни е известно — вметна Хюго.
— Искате ли да отидете? — попита Гайзмар.
— Разбира се — отговори Лейси.
Гайзмар се изправи и се приближи до тесния си прозорец.
— Това може да се окаже пробивът. Вътрешният човек.
— Отиваме — каза Лейси.
— Добре, но внимавайте.
Седяха в колата на Лейси в далечния край на паркинга пред казиното почти до единайсет вечерта и чакаха да им се обади информаторът. Беше понеделник, на масите и ротативките нямаше много хора. Разбира се, Хюго подремна, докато Лейси беше онлайн на айпада си. Той им позвъни в 22:56 ч. и им даде наставления. Потеглиха от казиното, караха три километра по тъмен тесен и лъкатушен път и спряха до една изоставена метална постройка. Стара преносима табела ги осведоми, че навремето тук е имало бинго зала. В далечината се виждаше къща. Ярките светлини на „Трежър Кий“ бяха останали далече. Беше топла и влажна нощ с много комари. Хюго излезе от колата да се поразтъпче. Беше висок около метър и деветдесет, тежеше близо сто килограма и притежаваше типичната американска напереност, затова не се плашеше лесно. Лейси се чувстваше спокойна в негово присъствие. Не би дошла сама. Хюго набра номера, от който получиха последното обаждане, но никой не вдигна.