— Боли ли те главата? — попита той.
Лейси кимна. Да.
Доктор Хънт погледна медицинската сестра и разпореди болкоуспокояващо. После погледна към Майкъл и каза:
— Може да си поговорите няколко минути, но не за катастрофата. Разбирам, че полицията иска да я разпита, само че това няма да стане скоро. Ще видим как ще се почувства след няколко дни.
После лекарят се отдръпна от леглото и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
Майкъл погледна към Ан.
— Трябва да обсъдим нещо поверително, ако не възразявате. Само за малко — Ан кимна и също излезе. — Лейси, в понеделник вечерта носеше ли си служебния телефон?
Тя кимна.
— Няма го, телефона на Хюго също. Полицията е претърсила колата ти и наоколо. Търсили са навсякъде, но мобилните ги няма. Не ме карай да обяснявам, защото не мога. Но ако тези хора са хакнали телефона ти, трябва да допуснем, че могат да намерят Майърс.
Цепките се разшириха леко и тя продължи да кима.
— Нашият техник твърди, че на практика е невъзможно телефоните ви да бъдат хакнати, но знам ли, все пак има някаква вероятност. Имаш ли номера на Майърс?
Тя кимна. Да.
— В папката?
Лейси пак кимна.
— Чудесно. Ще се заема.
Надникна още един лекар, който искаше да я прегледа. Майкъл беше направил достатъчно за едно посещение. Беше изпълнил мисията, която всяваше у него ужас, и явно нямаше да може да зададе още въпроси за случилото се в понеделник през нощта. Приведе се още малко към нея и каза:
— Лейси, трябва да тръгвам. Ще предам на Върна, че си добре и че мислиш за тях.
Лейси отново заплака.
Един час по-късно медицинските сестри я откачиха от апарата за командно дишане. Жизнените показатели на Лейси бяха нормални. Цяла сутрин в четвъртък тя ту се унасяше, ту се събуждаше, но към обед започна да й омръзва да спи толкова много. Гласът й беше прегракнал и немощен, но с всеки изминал час укрепваше. Тя си поговори с Ан, с леля Труди и вуйчо Роналд — човек, когото никога не бе харесвала, но когото ценеше.
В интензивното отделение имаше ограничен брой стаи и когато Лейси се стабилизира, лекарите решиха да я преместят в самостоятелна стая. Промяната съвпадна с пристигането на по-големия и единствен брат на Лейси, Гънтър. Както обикновено, чуха Гънтър още преди той да се появи. Спореше с две медицински сестри в коридора относно броя посетители, които допускаха едновременно в болничните стаи. По правило бяха трима. Гънтър намираше това за налудничаво. Беше шофирал от Атланта, без да спира, за да види по-малката си сестра, и ако на персонала това не му харесвало, можели да повикат охраната. Но тогава той щял да повика адвокатите си.
Кънтящият му глас обикновено предвещаваше проблеми, но в този момент бе музика за ушите на Лейси. Тя дори се изкиска, при което тялото я заболя от главата до коленете.
— Ето го и него — каза Ан Столц.
Труди и Роналд застанаха нащрек, сякаш очакваха нещо неприятно. Вратата се отвори със замах без предварително почукване и Гънтър влетя вътре, следван от една сестра. Лепна бърза целувка на челото на майка си, не обърна никакво внимание на леля си и вуйчо си и се надвеси над Лейси.
— Боже, кой те подреди така, скъпа? — попита той и я целуна по челото.
Тя се помъчи да се усмихне.
Гънтър се озърна и каза:
— Здрасти, Труди. Здравей, Роналд. И си вземете „довиждане“, защото се налага да почакате в коридора. Ей тази лоша сестра заплашва да повика охраната заради някакво произволно и безумно правило, което са наложили в тази забравена от Бога дупка.
Труди зарови из чантата си, а Роналд отговори:
— Ние така и така си тръгваме. Ще се върнем след няколко часа.
Двамата побързаха да излязат от стаята, видимо доволни, че ще са по-далече от Гънтър. Той измери сестрата с гневен поглед и уточни:
— Един, двама — двама посетители сме. Аз и майка ми. Не можете ли да броите? Сега, след като всичко е по правилата, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?
Сестра Рачет с удоволствие се оттегли. Ан поклати глава. На Лейси й идеше да прихне, но знаеше, че ще бъде твърде болезнено.
В зависимост от годината и дори от месеца Гънтър Столц беше или един от десетимата най-добри строителни предприемачи на търговски обекти в Атланта, или един от петимата най-авантюристични играчи в този бизнес, които бяха силно застрашени от банкрут. На четирийсет и една години, той беше обявявал фалит най-малко два пъти досега и, изглежда, беше обречен да живее в това рисковано положение, в което някои предприемачи явно процъфтяваха. Когато времената бяха добри, а парите — евтини, Гънтър теглеше огромни заеми, строеше като бесен и харчеше на поразия. Щом пазарът се обърнеше против него, той се криеше от банките и на пожар разпродаваше активи на безценица. При него нямаше средно положение, нямаше и помен от благоразумно планиране и още по-малко от спестовност. Когато изпаднеше на дъното, Гънтър не преставаше да се надява на по-светло бъдеще, а когато беше на върха, пилееше като луд и забравяше трудните времена. Атланта никога нямаше да престане да се разраства и неговото житейско призвание беше да я пълни е още молове и бизнес центрове.