По време на краткото му нашествие Лейси вече беше доловила една важна подробност — фактът, че той беше шофирал от Атланта, вместо да пристигне с частен самолет, беше ясен знак, че делата му не вървят добре.
Почти долепил нос до нейния, Гънтър каза:
— Съжалявам, че не пристигнах по-рано, Лейси. Бях в Рим с Мелани и се прибрах възможно най-бързо. Как се чувстваш, скъпа?
— Била съм и по-добре — отговори тя дрезгаво.
Имаше огромна вероятност брат й да не е стъпвал в Рим от години. Един от номерата му беше да подхвърля имена на хубави места. Мелани беше втората му съпруга, жена, която Лейси ненавиждаше и, за щастие, срещаше рядко.
— Сестра ти се събуди днес сутринта — обади се Ан от стола си. — Щеше да е загуба на време да пристигнеш по-рано.
— А ти как си, майко? — попита той, без да поглежда Ан.
— Добре, благодаря, че попита. Нужно ли беше да се държиш толкова грубо с Труди и Роналд?
И просто изневиделица семейното напрежение изпълни въздуха. Гънтър си пое дълбоко въздух и за разлика от друг път подмина думите й. Все още взрян в сестра си, той каза:
— Четох вестниците. Ужас! А приятелят ти е загинал, така ли, Лейси? Не мога да повярвам. Какво се случи?
— Лекарят каза, че тя не бива да говори за инцидента — намеси се Ан.
Гънтър изгледа свирепо майка си.
— Пет пари не давам какво казва лекарят. Аз съм тук и ако искам да си поговоря със сестра ми, никой не може да ми нарежда по какви теми. — Обърна се към Лейси и попита: — Какво се случи, Лейси? Кой караше другата кола?
— Още не се е осъзнала, Гънтър — обади се Ан. — Беше в кома от понеделник през нощта. Не насилвай нещата, моля ти се.
Само че Гънтър не умееше да се сдържа.
— Познавам страхотен адвокат — каза той, — ще съдим това копеле за всичко, което притежава. Вината е изцяло негова, нали, Лейси?
Ан въздъхна колкото се може по-шумно, изправи се и излезе от стаята.
Лейси поклати глава и отговори:
— Не помня.
После затвори очи и заспа.
В средата на следобеда Гънтър беше окупирал половината стая на Лейси. Беше подредил два стола, една количка за храна, нощно шкафче, върху което преди имаше лампа, и малък разтегателен диван в конфигурация, която му позволяваше да се обгради с лаптопа си, айпада си, не един, а два мобилни телефона и купчина листове. Сестра Рачет беше възразила, но бързо разбра, че всеки неин коментар ще бъде посрещан с язвителен и заплашителен отговор. Труди и Роналд се отбиха след няколко часа да проверят как е Лейси, но останаха с усещането, че се натрапват. Накрая и Ан се призна за победена. По-късно през деня съобщи на двете си деца, че се връща в Клиъруотър за ден-два, но ще дойде пак при първа възможност, а Лейси да й звънне, ако се нуждае от нещо.
Докато Лейси спеше, Гънтър или говореше по телефона, или работеше настървено, но безшумно на лаптопа си. А когато беше будна, той или долепяше лице до нейното, или ръмжеше по телефона, докато поредната му сделка беше на ръба на провала. Неведнъж тормозеше сестрите и санитарките да му носят кафе, а когато то не се материализираше пред него, слизаше с гръм и трясък в кафенето, където обявяваше храната за „отвратителна“. Лекарите идваха на визитация и го оглеждаха, готови за всякакви сблъсъци, ала се стараеха да не го провокират.
За Лейси обаче енергията му беше заразителна, дори стимулираща. Той я забавляваше, макар че тя още се боеше да се смее. Веднъж, когато се събуди, го завари да стои до леглото й и да трие сълзите от бузите си.
В седем часа вечерта сестра Рачет се появи отново и съобщи, че дежурството й приключва. Попита Гънтър какви са му плановете и той отговори доста рязко:
— Няма да си тръгна. Това паянтово диванче неслучайно е тук. А за цената, която вземате, можехте да подсигурите нещо по-свястно. Мамка му, войнишките нарове са по-удобни.
— Ще предам на управата — отговори тя. — Ще се видим утре сутрин, Лейси.
— Ама че кучка — измърмори Гънтър достатъчно силно, за да го чуе сестрата, докато затваряше вратата.