За вечеря натъпка сестра си със сладолед и желе, а самият той не хапна нищо. Гледаха повторения на сериала „Приятели“, докато тя се измори. Когато задряма, брат й се върна в гнездото си и се зае да пише бясно имейли, без да дава никакви признаци, че ще забави темпото.
През цялата вечер влизаха и излизаха медицински сестри. Отначало Гънтър роптаеше заради шума, който вдигаха, но после се успокои, когато една хубавица, която му хареса, му даде ксанакс. В полунощ той вече хъркаше на неудобното диванче.
Към пет часа в петък сутринта Лейси се размърда и застена. Спеше и сънуваше, но сънят й не беше приятен. Гънтър я потупа по ръката, увери я шепнешком, че всичко ще се оправи и че тя след нула време ще си бъде отново у дома. Лейси се събуди, стресната и задъхана.
— Какво има? — попита я той.
— Малко вода — помоли тя и Гънтър й поднесе шишето със сламката. Лейси отпи дълга глътка и той избърса устата й. — Видях го, Гънтър, видях пикапа точно преди да се блъснем. Хюго изкрещя, аз погледнах напред и ужас, точно срещу нас имаше ярки фарове. После всичко стана черно.
— Браво, моето момиче. Помниш ли някакъв звук? Може би сблъсъка или отварянето на въздушната възглавница в лицето ти.
— Може би, не съм сигурна.
— Видя ли шофьора?
— Не, нищо, само фаровете, ослепителни фарове. Случи се много бързо, Гънтър. Нямах време да реагирам.
— Разбира се. Вината не е твоя. Пикапът е пресякъл средната линия.
— Така е, наистина я пресече.
Лейси отново затвори очи, после минаха няколко секунди, преди брат й да си даде сметка, че тя плаче.
— Всичко е наред, сестричке. Всичко е наред.
— Не е истина, че Хюго е мъртъв, нали, Гънтър?
— Напротив, Лейси. Трябва да го приемеш, да повярваш и да престанеш да питаш дали е истина. Хюго е мъртъв.
Тя се разплака и той не можеше да направи нищо. Сърцето му се късаше за нея, докато тя ридаеше и скърбеше за приятеля си. Накрая, за щастие, Лейси заспа.
16
След потока от лекари, медицински сестри и санитари, който се изля рано сутринта, положението се успокои и Гънтър поработи над сделките си. Лейси се подобряваше с всеки изминал час. Отокът на лицето й спадаше, но натъртванията придобиваха всички оттенъци на синьото. Към девет часа пристигна Майкъл Гайзмар и се изуми от импровизирания офис в стаята на Лейси. Тя беше будна и пиеше хладко кафе през сламка.
Гънтър, необръснат, по чорапи и с провиснала до коленете риза, се представи като неин брат и тутакси стана подозрителен към новодошлия с тъмен костюм.
— Спокойно, това е шефът ми — каза Лейси и Гънтър се отпусна.
С Майкъл се ръкуваха колебливо над леглото и настанаха мир и спокойствие.
— Говори ли ти се? — попита Майкъл.
— Май да — отговори тя.
— Лайман Грит е началник на полицията в резервата и иска да се отбие да ти зададе няколко въпроса. Може би не е лоша идея преди това да си сверим часовниците.
— Добре.
Майкъл погледна към Гънтър, който явно изобщо не възнамеряваше да напусне стаята, и му каза:
— Разговорът е строго поверителен. Свързан е с едно от нашите разследвания.
Гънтър отговори без никакво колебание:
— Никъде не мърдам. Тя ми е сестра и се нуждае от съветите ми. Наясно съм с всичко и знам какво е поверителност, нали, Лейси?
Лейси нямаше друг избор, освен да каже:
— Той може да остане.
Майкъл не беше в настроение за разправии, освен това в очите на Гънтър светеше някаква искра, която ясно показваше, че лесно се пали. Какво пък, да остане.
— Нито дума от Майърс — каза Майкъл. — Звънях и на трите номера, които си записала, но не вдига. Сигурно няма гласова поща.
— Едва ли могат да го проследят, Майкъл.
— Кой е Майърс? — попита Гънтър.
— Ще ти обясня после — отговори Лейси.
— Или пък не — вметна Майкъл. — Да се върнем на понеделник вечерта. Какво можеш да ми кажеш за срещата с информатора?
Лейси затвори очи и си пое дъх толкова дълбоко, че се смръщи. Бавно каза:
— Немного, Майкъл, немного. Отидохме в казиното. Чакахме на паркинга. После тръгнахме с колата по тъмен път и спряхме до малка постройка.
Тя помълча продължително и като че задряма.
— Срещнахте ли се с информатора? — попита Майкъл.
Лейси поклати глава.
— Нищо не помня, Майкъл.
— Хюго говори ли с него по мобилния си?
— Да, струва ми се. Да, би трябвало. Той ни каза къде да отидем с колата, за да се срещнем. Да, това го помня.
— Ами самият сблъсък? Нещо преди него? Или нещо за другата кола?
Лейси отново затвори очи, сякаш паметта й работеше по-добре на тъмно. След известно мълчание Гънтър каза: