— Рано сутринта тя имаше кошмар. Събуди се и каза, че вижда фарове, после си спомни, че Хюго е крещял и че преди тя да успее да реагира, пикапът се е озовал точно пред тях. Помни, че бил пикап. Помни и сблъсъка, и трясъка или каквото е било там. Не помни спасяването, линейката, хеликоптера, спешното, нищо.
Един от мобилните телефони на Гънтър с изключен звук се разтърси от вибрации — толкова спешно обаждане, че устройството едва не заподскача по откраднатата количка за храна в неговата половина от помещението. Той го изгледа гневно и поведе борба с изкушението, както бивш алкохолик се вторачва в студена бира.
Не вдигна.
Майкъл кимна към вратата и двамата излязоха в коридора.
— Говорил ли си подробно с лекарите й?
— Немного. Май не ме харесват.
Каква изненада.
— Казаха ми, че паметта й постепенно ще се възстановява. Най-добрият начин да стимулираме мозъка й е да й говорим. Карай я да говори, разсмивай я, карай я да слуша и щом стане възможно, й купи някакви списания и се погрижи да ги чете. Тя обича стари филми, гледайте заедно. По-малко сън и повече шум, от това има нужда Лейси сега.
Гънтър попиваше всяка дума, въодушевен, че ще поеме нещата в свои ръце.
— Ясно.
— Да говорим с лекарите и да се опитаме да задържим началника на полицията далече от нея колкото се може по-дълго. Иска да разбере какво са правили двамата с Хюго на негова територия, а ние не желаем той да разбира. Строго поверително е.
— Ясно, Майкъл. Трябва обаче да науча подробности за катастрофата. Всичко. Кажи ми какво знаеш досега. Мирише ми на гнило.
— И с основание. Намери си обувките и да отидем на кафе.
В петък следобед, докато Гънтър сновеше из коридора с телефона си и отчаяно се бореше да спасява една или друга проваляща се сделка, Лейси написа имейл:
Скъпа Върна, пише ти Лейси, използвам айпада на брат ми. Още съм в болницата, но най-после имам достатъчно сили и ясна мисъл, за да ти се обадя. Не знам откъде да започна и какво да кажа. Не мога да повярвам, че се случи. Струва ми се нереално. Затварям очи и си казвам, че не съм тук, че Хюго е добре и когато се събудя, всичко ще е наред. Но после се събуждам и осъзнавам, че трагедията е напълно реална, че ни го отнеха, че ти и децата преживявате неописуема загуба. Дълбоко съжалявам за тази загуба и за моята роля в нея.
Не помня какво се случи, помня само, че аз шофирах, а Хюго седеше до мен. Сега това не е важно, макар че угризенията ще ме измъчват цял живот. Иска ми се да можех да съм при вас, да прегърна теб и децата. Обичам ви всички и нямам търпение да ви видя. Съжалявам, че няма да бъда на погребението утре. Сълзите ми потичат само при мисълта за това. Плача много, но със сигурност не колкото ти. Сърцето ми се къса за теб и децата, Върна. Мисля за вас и се моля.
С обич, Лейси
Двайсет и четири часа по-късно тя все още нямаше отговор на имейла си.
Погребалната церемония започна в два часа следобед в събота в огромна църква в покрайнините на града. Беше висока и модерна сграда, която побираше близо две хиляди души. Хюго и Върна се присъединиха към тази църковна общност преди години, макар да не бяха от най-активните й членове. Всички в паството бяха афроамериканци и на погребението присъстваха много техни роднини и приятели. С наближаването на началния час на церемонията опечалените седяха на пейките, мрачни и готови за прииждащите вълни от чувства. Имаше само няколко празни места.
Най-напред пуснаха слайдшоу на огромен екран над амвона. Под звуците на скръбен спиричуъл от тонколоните се редяха снимки на Хюго, всяка от които напомняше болезнено за преждевременната му загуба. Хюго като сладко прохождащо момченце, Хюго с нащърбена усмивка в началното училище, Хюго като футболист, Хюго на сватбата си, Хюго си играе с децата. Имаше десетки снимки, които извикаха много сълзи, а с напредването на службата щеше да има по много от всичко. Накрая, след този мъчителен половин час, екранът изчезна и балконът над входа се изпълни със сто хористи в красиви тъмночервени роби. По време на краткия им концерт се редуваха ту тихи и скръбни погребални песни, ту буйни любими госпъли, съпроводени с тупане на крака, на които цялото паство припяваше.
Сред присъстващите имаше и няколко бели лица. Майкъл и съпругата му седяха на първия ред на дългия и широк страничен балкон. Когато се озърна, той видя още лица от КСЕ. Направи му впечатление, че повечето бели са тук, горе, сякаш искат да останат встрани от буйството долу. Майкъл, рожба на 60-те години и законите на Джим Кроу, съзря ирония във факта, че чернокожите са на най-хубавите места, а белите са изпъдени на балкона.