Тя отвори очи.
— Ама ти сериозно ли?
— Съвсем сериозно, Лейси. Съсредоточи се и отговаряй на въпросите ми. Това не е игра.
— Ами с джинси, струва ми се, и със светла риза. Беше топло и бяхме облечени с леки ежедневни дрехи.
— По кой път минахте?
— По магистрала десет, както винаги. Дотам има само един път. Отбиваш по шосе двеста осемдесет и осем, пътуваш на юг петнайсет километра и завиваш наляво по пътя за резервата.
— Слушахте ли радио?
— То винаги работи, но съвсем тихо. Мисля, че Хюго спеше. — Тя изстена и веднага се разплака. Подутите й устни потръпнаха и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Гънтър ги изтри с кърпичка, но не каза нищо. — Погребението му е било днес, нали? — попита Лейси.
— Да.
— Искаше ми се да отида!
— Защо? Хюго няма как да разбере дали си била. Погребенията са загуба на време. Представление за живите. На мъртвите не им пука. Сега е модерно да не се правят погребения, а „тържества“. Какво празнуват? Покойникът със сигурност не празнува, мамка му. Извинявай, че го споменах. Да се върнем на понеделник вечерта.
Разчу се, че Лейси се е върнала в града, и рано вечерта заприиждаха посетители. Повечето се познаваха, затова стана весело и медицинските сестри се оплакваха многократно. Гънтър, флиртаджия както винаги, зае централна позиция, говореше повече от всички, ламтеше за всеобщото внимание и се караше със сестрите. Лейси беше изтощена и го остави да прави каквото си иска.
Отначало тя беше ужасена от мисълта да види когото и да било, или по-точно — да допусне някой да види нея. С обръснатата си глава, шевовете, синините, подутите очи и отеклите бузи тя се чувстваше като статистка в евтин филм на ужасите. Гънтър обаче постави нещата по местата им с думите:
— Спокойно, хората те обичат и знаят, че си оцеляла при челен сблъсък. След месец пак ще си секси, а тия нещастници ще си останат невзрачни. Имаме хубави гени, скъпа.
Посещенията бяха разрешени до девет вечерта и в този час медицинските сестри доволно изпразниха стаята на Лейси. Тя беше на края на силите си. Следобедните мъчения с Гънтър продължиха четири часа и приключиха с пристигането на приятелите й. Четири часа въртене на шиш с въпроси и дълги разходки по коридора, че и обещание за още от същото на следващия ден. Гънтър затвори вратата, заяви, че му се иска да може да я заключи и да не пуска никого, после угаси лампата и легна на дивана. С помощта на леко успокоително Лейси скоро потъна в дълбок сън.
Крясъкът. Ужасът, стаен в глас, който никога не крещеше, никога не издаваше никакви чувства. Миг преди това той се оплакваше. Коланът бил повреден. Тя погледна към него и ето че последва крясъкът. Широките му рамена инстинктивно се отметнаха назад. Фаровете, толкова ярки, толкова наблизо, толкова шокиращи и неизбежни. Сблъсъкът, усещането как тялото й се мята напред за част от секундата, преди нещо да го възпре и блъсне рязко назад. Шумът, избухването на бомба в скута й, когато пет тона стомана, метал, стъкло, алуминий и гума се сблъскаха и се усукаха. Мощният удар в лицето й, когато въздушната възглавница изригна само на трийсетина сантиметра, изду се с шеметна скорост и спаси живота й, но с цената на сериозни наранявания. Въртенето, полетът на колата й в един миг, докато се завърташе на сто и осемдесет градуса и пръскаше отломки.
После нищо. Колко пъти беше чувала пострадали хора да казват: „Явно съм бил в безсъзнание няколко секунди“? Никой никога не знае за колко дълго. Нещо се раздвижи обаче. Хюго, заседнал в предното стъкло, размърда краката си в опит да се измъкне навън или да се дръпне навътре. Хюго стенеше. А отляво някакъв силует, фигура, мъж с фенерче беше приклекнал и я гледаше. Видя ли лицето му? Не. А дори да го бе видяла, не го помнеше. След това мъжът мина откъм страната на Хюго. Или пък това беше друг човек? Два силуета ли се движеха около колата й? Хюго продължаваше да стене. Главата й кървеше, болеше я до пръсване. Хрущене на стъпки по натрошено стъкло. Фарове на кола, които осветяват разбитата тойота и изчезват. Тъмнина. Черен, плътен мрак.
— Бяха двама, Гънтър. Двама.
— Добре, сестричке. Сънуваше и плувна в пот. Вече половин час мърмориш нещо и цялата трепериш. Хайде, събуди се да поговорим.
— Бяха двама.
— Чух те. Събуди се сега и ме погледни. Всичко е наред, Лейси, поредният кошмар.
Той запали нощната лампа.
— Колко е часът? — попита тя.
— Какво значение има? Да не гониш самолет? Два и половина е и ти сънуваше кошмар.
— Какво казах?
— Нищо разбираемо, само стенеше и бълнуваше. Искаш ли вода?