— Трябва да мине време. Време ти да оздравееш, време тя да оздравее. Върна е добър човек и когато излезе от шока, ще се опомни. Засега обаче на твое място бих запазил хладнокръвие.
— Не мога да повярвам — отново промърмори Лейси. Гънтър нахълта в стаята с три чаши кафе, от които се издигаше пара.
— Ама това дори мирише лошо — отбеляза той. Раздаде кафетата, извини се и отиде в тоалетната. Майкъл се приведе към Лейси и прошепна:
— Кога си тръгва?
— Утре. Обещавам.
— Тъкмо навреме.
19
Ан Столц пристигна късно в понеделник сутринта, за да прекара ден-два с дъщеря си. За щастие, синът й не беше в стаята, макар да се виждаше, че още не е закрил офиса си и не се е изнесъл. Лейси й обясни, че Гънтър е излязъл по задачи. Добрата новина беше, че ще си тръгне по обед, защото Атланта се сриваше в негово отсъствие, разбира се, и той трябваше да спаси града. Още по-добрата новина беше, че лекарят възнамеряваше да я изпише на следващия ден. Беше го убедила, че косата й ще си расте точно толкова бързо и у дома.
Една медицинска сестра й махна конците, докато Ан разказваше клюките от Клиъруотър. Дойде и физиотерапевт за половинчасово разтягане на мускулите и връчи на Лейси листовка с упражнения, които да прави всеки ден у дома.
Гънтър се върна с торбичка сандвичи от деликатесен магазин и със спешната новина, че трябва да се прибира. След един час с майка си той нямаше търпение да напусне болницата. След четири дни с него Лейси се нуждаеше от отдих.
Той бършеше сълзите си на сбогуване. Увещаваше Лейси да му се обажда за всичко, особено ако край нея започнат да се навъртат боклуци като застрахователни агенти или гладни адвокати. Прекрасно умеел да се справя с такива досадници. На тръгване целуна мимоходом майка си по бузата и излезе. Лейси затвори очи и дълго се наслаждава на тишината.
На следващия ден, вторник, един санитар я изведе от болницата на инвалидна количка и я настани в колата на Ан. Лейси преспокойно можеше да ходи и сама, но болницата си имаше правила. Петнайсет минути по-късно Ан спря на паркинга пред дома на Лейси, която огледа сградата и каза:
— Беше само преди осем дни, а ми се струва цял месец.
— Чакай да ти подам патериците — каза Ан.
— Не ми трябват патерици, мамо, и няма да ги използвам.
— Но физиотерапевтът каза…
— Моля те. Него го няма, а аз знам какво мога.
Лейси стигна до апартамента си, без да накуцва. Саймън, нейният британски съсед, я очакваше. Той се грижеше за френския булдог Франки и когато зърна кучето си, Лейси бавно коленичи и го грабна в обятията си.
— Как изглеждам? — попита тя Саймън.
— Ами доста добре въпреки всичко, бих казал. Сигурно можеше да бъде и по-зле.
— Да ме беше видял преди седмица.
— Радвам се да те видя сега, Лейси. Много се тревожехме.
— Хайде да пием чай.
Лейси беше въодушевена, че е извън болницата, и не спираше да говори, а Саймън и Ан слушаха и се смееха. Не споменаваха за Хюго и за катастрофата. Щяха да имат предостатъчно време по-късно. Лейси се развихри, докато им разказваше за Гънтър — все забавни истории какво е правил.
— Баща му го възпита така, не аз — повтаряше Ан.
През целия следобед Лейси се обаждаше на приятели, подремваше от време на време, разпъваше мускулите си и изпълняваше упражненията точно според инструкциите. Постара се да не пие болкоуспокоителни. Докато си хапваше ядки и плодови десертчета, прегледа няколко служебни файла.
В четири следобед пристигна Майкъл и Ан отиде в близкия мол. Майкъл твърдеше, че гърбът му е схванат и трябва да остане прав. Затова закрачи напред-назад пред широкия преден прозорец на апартамента й — крачеше и говореше, затормозен от мислите си.
— Сигурна ли си, че не искаш да си вземеш отпуск? — попита той. — Можем да ти платим до трийсет дни.
— И какво да правя трийсет дни тук, Майкъл? Да си скубя косата тъкмо когато започва да расте?
— Трябва да си починеш. Така казват лекарите.
— Забрави — отряза го тя. — Никакви почивка. Другата седмица съм на работа въпреки белезите.
— Така и допусках. Говори ли с Върна?
— Не. Ти ме обезсърчи, забрави ли?
— Така е. Нищо не се е променило от неделя. Трябват й пари, разбира се, нищо чудно, че няма търпение да получи застраховката „Живот“.
— Знаеш каква заплата вземаше той, Майкъл. Живееха седмица за седмица. Можем ли да й помогнем някак?
— Едва ли. Никой от нас не получава много. Освен това тя има голямо семейство. Ще се оправи, докато пристигнат чековете. В дългосрочен план обаче ще й бъде трудно с четири деца и половин заплата.