Гайзмар престана да кръстосва стаята и се вторачи в някакво странно творение с четири различни крака.
— Това стол ли е? — попита той.
— Разбира се, дизайнът е на Филип Старк.
— Който е някой твой съсед?
— Не, не. Но столът върши работа. Пробвай го.
Майкъл бавно седна и видимо се изненада, когато столът не се разпадна. Зарея поглед през прозореца и видя Капитолия в далечината.
— Хубава гледка.
— Такъв ми е планът — каза Лейси, — Ти имаш ли друг?
— Не, в момента нямам.
20
В сряда Лейси вече скучаеше и обмисляше връщането си на работа. Лицето й изглеждаше много по-добре, но тя предпочиташе все още да не се показва пред колегите си. Ан пазаруваше, изпълняваше поръчки и правеше каквото пожелае дъщеря й, ала започваше да й натежава. Закара Лейси на преглед и до офиса на застрахователния агент, който й връчи чек за тойотата — обезщетение за тотална щета. Ан беше ужасен шофьор и пъплеше едва-едва независимо от движението. След катастрофата Лейси изпитваше панически страх от движещи се превозни средства, а опасното шофиране на майка й не улесняваше нещата.
Спеше добре и без обезболяващи. Физиотерапията даваше резултати и апетитът й се възвръщаше. Затова се изненада приятно, когато в сряда вечерта Ан й съобщи, че се налага да се прибере у дома. Лейси дипломатично я насърчи. Признателна беше за грижите и вниманието на майка си, но състоянието й се подобряваше и й беше омръзнало да има бавачка. Искаше да разполага с личното си пространство.
А още по-важното бе, че се запозна с един човек — физиотерапевт, който късно във вторник намина за бърз сеанс под орловия поглед на Ан. Казваше се Рейф и беше на около двайсет и пет, десетина години по-млад от Лейси, но този факт никак не я притесняваше. Между двамата пробяга искра, докато раздвижваха коляното й, и може би още една, докато се сбогуваха. Той изобщо не се смути от нейните рани и синини. Тя му изпрати кратко съобщение в сряда вечерта — не много повече от „Здрасти, как си?“ — и той отговори след няма и час. Размениха си още няколко съобщения и установиха, че в момента и двамата нямат връзка и биха искали да излязат да пийнат по нещо.
Най-сетне, помисли си Лейси, току-виж, излязло и нещо хубаво от тази катастрофа.
Докато лежеше и разлистваше някакво списание, тя беше изненадана от имейл, изпратен от Върна. Той гласеше:
Лейси, извинявай, че не ти писах и не ти звъннах по-рано. Надявам се да си по-добре и да се възстановяваш бързо. За мен е огромно облекчение, че не си пострадала толкова тежко, колкото е имало опасност. Аз едва се държа. Всъщност съм смазана от абсолютно всичко. Децата са съсипани и объркани и отказват да ходят на училище. Пипин плаче още повече. Понякога всички плачат, а аз едва се сдържаш. Но не искам да рухвам пред очите им. Имат нужда от някой, който да бъде силен, затова се крия под душа и там си изплаквам очите. Едва оцелявам до края на деня и се ужасявам от мисълта за следващия. Следващия ден без Хюго. Следващата седмица, следващия месец, следващата година без Хюго. Не мога да си представя бъдещето. Настоящето е кошмар. Миналото ми се струва много отдавна и толкова щастливо, че направо ми призлява. Майка ми е тук, сестра ми също, помагат ми за децата. Но всичко е нереално, всичко ми се струва изкуствено. Иска ми се да те видя, но не сега.
Трябва ми малко време. Помисля ли за теб, се сещам за Хюго и за начина, по който загина. Съжалявам. Моля те, дай ми малко време. Не ми отговаряй веднага.
Върна
Лейси прочете имейла два пъти и отново взе списанието си. Щеше да мисли за Върна утре.
Ан най-сетне си замина в четвъртък към обед, няколко часа по-късно, отколкото се надяваше Лейси. Почувства се прекрасно сама, за пръв път от десет дни, излегна се на дивана с Франки и се наслади на покоя. Затвори очи и нищо не наруши тишината — беше прекрасно. После си помисли за Върна и за ужасните звуци, които отекват в дома на семейство Хач — ревящи деца, звънящи телефони, сновящи наоколо роднини. Почувства се виновна при мисълта за този контраст.
Тъкмо щеше да задреме, когато Франки тихо изръмжа. На прага й имаше някой.
Лейси се приближи до предния прозорец, за да погледне. Вратата беше заключена. Чувстваше се в безопасност. Само едно натискане на копчето на алармата, и тя щеше да изригне. Човекът й се стори смътно познат — силен тен, буйна и дълга прошарена коса.