— Знам, знам.
Тя отново отпусна спирачката и потегли бавно назад. Зави и излезе от паркомястото, после спря и премести лоста на позиция D. На малкия паркинг пред сградата не се движеше друга кола, но Лейси въпреки това се страхуваше от околните автомобили.
— Хайде, Лейси, трябва да престанеш да натискаш спирачката, за да тръгне колата — прекалено бодро я подкани Саймън.
— Знам, знам — промърмори тя.
Колата се плъзна напред, после зави и спря до улицата, която беше почти пуста в работния ден.
— Завий надясно — подкани я той. — Не виждам коли насреща.
— Ръцете ми са потни — каза тя.
— Моите също. Вътре е адски горещо. Хайде, Лейси, потегляй. Справяш се чудесно. Всичко е наред.
Тя зави по улицата и натисна газта. Не можеше да се отърси от спомените за последното си шофиране, но полагаше усилия. Мърморенето под носа й помагаше, затова не спираше да повтаря:
— Получава се, получава се.
— Страхотна си, Лейси. Дай малко по-бързо, моля те.
Лейси погледна стрелката на скоростомера, която наближаваше трийсет километра в час, и започна да намалява заради знака „Стоп“. Подмина една пряка, после още една. Петнайсет минути по-късно се върна пред дома си с пресъхнала уста и плувнала в пот.
— Още едно кръгче? — предложи Саймън.
— Дай ми един час. Трябва да полегна.
— Както искаш, скъпа. Само ми звънни.
21
Никой от тримата не беше ходил в Стърлинг, град с население от трийсет и пет хиляди души, и след бърза обиколка около отблъскващо грозната съдебна палата те изгубиха всякакво желание да влизат вътре. Майкъл паркира близо до един военен мемориал и тримата слязоха от джипа. Бяха сигурни, че ги наблюдават, затова наперено закрачиха по тротоара към централния вход. Майкъл и Джъстин бяха облечени подобаващо за тягостното събитие — в тъмни костюми, сякаш идваха на голям съдебен процес. Джъстин просто ги придружаваше, за да създават впечатление, че КСЕ е сериозна институция с голям персонал.
Лейси беше с черен панталон и равни обувки. Вече не куцаше, но лявото й коляно още беше подуто. Носеше бежова блуза и копринен шал „Ермес“ на главата. Чудеше се дали да не отиде на срещата без шал, без шапка, без изобщо да крие обръснатия си череп и назъбения контур на все още пресните шевове на раната. От една страна, искаше Клодия Макдоувър да види какво й е причинила, да бъде принудена да погледне очи в очи една от жертвите на своята корумпираност. От друга страна обаче, суетата я подтикна да прикрие раната си.
Качиха се по стълбите на третия етаж и намериха кабинета на почитаемата Клодия Ф. Макдоувър, окръжен съдия. В преддверието ги посрещна рецепционистка без сянка от усмивка.
— Аз съм господин Гайзмар — представи се Майкъл — и мисля, че говорих с вас по телефона. Имаме среща със съдията в пет следобед.
— Ще й съобщя.
Пет часът отмина, но рецепционистката не помръдна. В пет и петнайсет тя отвори вратата на кабинета и каза:
— Съдия Макдоувър.
Влязоха и тя ги поздрави с видимо престорена усмивка. Двама мъже се надигнаха от заседателната маса в ъгъла на просторния кабинет и се представиха като адвокатите й. Присъствието им не беше изненада. Майкъл се беше обадил предишния ден, за да уговори срещата, така че съдия Макдоувър бе имала на разположение двайсет и четири часа да ги повика.
По-възрастният беше Едгар Килъбрю, небезизвестният адвокат от Пенсакола. Беше висок, набит и издокаран в тъмносин костюм на ситно райе, а оредялата му прошарена коса беше пригладена назад и се спускаше над яката му. Носеше му се славата на гръмогласен, безочлив и нападателен, защото винаги беше готов за битка и рядко губеше пред съдебните заседатели. Колегата му беше Иън Арчър, навъсен и кисел мъж, който отказа да се ръкува с когото и да било.
Неловко се настаниха край заседателната маса. Съдия Макдоувър седна от единия край между двамата си адвокати. Майкъл беше точно срещу нея, а Лейси и Джъстин — от двете му страни. Безсмислено беше да си разменят любезности. На кого му пукаше какво е времето?
— Преди четирийсет и пет дни е подадена официална жалба срещу съдия Макдоувър — поде Майкъл. — Направихме преценка и както ви е известно, началният ни праг не е много висок. Ако решим, че някоя е основателна, я предаваме на съдията. Затова сме тук днес.
— Разбираме — каза рязко Килъбрю.
Лейси погледна Макдоувър и се запита дали всичко това е вярно. Дългогодишните подкупи в замяна на благоприятни съдебни решения, явните кражби от тапакола, убийството на Хюго Хач, частните самолети, неограничените пари в брой и къщите по цял свят, несправедливото осъждане на Джуниър Мейс. Не, всъщност в този момент не й се струваше възможно тази привлекателна жена, избрана за съдийка от самите граждани, да е замесена в такива отвратителни и мащабни престъпления. А какво виждаше съдия Макдоувър, когато погледнеше към Лейси? Шала, прикриващ раните? Късметлийка, отървала се на косъм от смъртта? Досадна пречка, с която ще се занимае по-късно? Заплаха? Каквото и да си мислеше съдийката, с нищо не се издаваше. Изражението й беше делово въпреки неприятния казус.