— Разкажете ни за „Морските вълци“ — подкани го Хюго.
Майърс изсумтя и се ухили, все едно нямаше търпение да се раздрънка.
— Значи историята ви заинтригува, а?
— Нали ни повикахте, за да разказвате?
— Така е.
Сервитьорката остави питиетата им на масата и изчезна. Майърс отпи и поде:
— Сформират се преди около петдесет години. Нещо като банда от лоши момчета, които действат в различни части на Арканзас, Мисисипи и Луизиана — навсякъде, където успеят да подкупят някой шериф. Занимават се предимно с контрабанден алкохол, проституция, хазарт, старомодните грехове, струва ми се, но с много мускули и много трупове. Набелязват си окръг, в който алкохолът не е забранен, някой затънтен баптистки край, за предпочитане до границата, и разгръщат дейността си. На местните неизбежно им идва до гуша, избират нов шериф и негодниците напускат града. С течение на времето се установяват по крайбрежието на щата Мисисипи, край Билокси и Гълфпорт. Избегналите куршума са осъдени и вкарани в затвора. В началото на осемдесетте почти всички основатели на бандата вече ги няма, но са останали няколко от по-младото поколение. Когато в Билокси легализират хазарта, бизнесът им понася сериозен удар. Местят се във Флорида и откриват сладостта на фалшивите сделки със земя, както и шеметните печалби от трафика на кокаин. Натрупват много пари, реорганизират се и се превръщат в организация, наречена Крайбрежната мафия.
Хюго поклати глава.
— Израснал съм в Северна Флорида, завършил съм там колеж и правен факултет, живял съм в този край през целия си живот и през последните десет години разследвам случаи на съдийска корупция, но никога не съм чувал за Крайбрежната мафия.
— Не се рекламират и имената им не се появяват по вестниците. Едва ли някой техен член е арестуван през последните десет години. Мрежата е малка, много стегната и дисциплинирана. Подозирам, че повечето членове са кръвни роднини. Сигурно щяха да успеят да проникнат в редиците им, да ги разбият и да изпратят всички в затвора, ако не беше възходът на един човек, когото засега ще нарека Омар. Зъл тип, но много умен. В средата на осемдесетте Омар отвел бандата в Южна Флорида, която по онова време била кота нула в трафика на кокаин. Преживели няколко много успешни години, после всичко станало на пух и прах, когато пътищата им се пресекли с някакви колумбийци. Омар бил прострелян. Брат му също, но не оцелял и тялото му така и не било открито.
Избягали от Маями, но не и от Флорида. Омар е блестящ престъпен ум и преди около двайсет години се запалил по идеята да построи казина на индианска земя.
— Защо ли не съм изненадана? — промърмори Лейси.
— Именно. Както сигурно знаете, сега във Флорида има девет индиански казина, седем от които са собственост на семинолите, които несъмнено са най-голямото племе и едно от трите, признати от федералното правителство. Взети заедно, казината на семинолите имат приходи от четири милиарда долара годишно. Неустоима перспектива за Омар и хората му.
— Значи вашата история включва организирана престъпност, индиански собственици на казина и подкупен съдия, които са се сдушили помежду си?
— Добро обобщение.
— Само че индианските въпроси са под юрисдикцията на ФБР — отбеляза Хюго.
— Така е. ФБР не са проявили нито капка желание да погнат индианците за някакво нарушение. Освен това, господин Хач, повтарям и ви моля добре да ме чуете: не желая да си имам работа с ФБР. Не те разполагат с фактите, аз ги споделям с вас.
— Кога ще научим цялата история? — попита Лейси.
— Веднага щом шефът ви, господин Гайзмар, даде зелена светлина. Говорете с него, предайте му думите ми, постарайте се да проумее опасностите, на които ще се изложим, и щом той ми съобщи по телефона, че Комисията по съдийска етика ще приеме сериозно моята официална жалба и ще проведе пълно разследване, аз ще попълня възможно най-много празнини в разказа си.
Хюго потропа с кокалчетата на пръстите си по масата и се замисли за семейството си. Лейси наблюдаваше как още едно корабче за скариди се провира през пристанището и се запита как ли ще реагира Гайзмар. Майърс ги наблюдаваше и почти ги съжали.
3
Комисията по съдийска етика заемаше половината от третия етаж на четириетажна офис сграда в центъра на Талахаси, надве пресечки от щатския Капитолий. Всичко в помещенията — износеният и протрит мокет, тесните като в затвор прозорци, които някак си успяваха да отклоняват слънчевата светлина, квадратните плоскости на окачения таван, все още на петна след десетилетното въздействие на цигарения дим, стените, покрити с евтини етажерки, които се клатушкаха под тежестта на дебели папки и забравени меморандуми, — всичко вонеше на оскъден и все по-намаляващ бюджет, да не говорим за очевидния факт, че работата на Комисията не беше неотложен приоритет на губернатора и на законодателната власт. Всеки януари Майкъл Гайзмар, отдавнашният директор на КСЕ, беше принуден да ходи в щатския Капитолий като някакъв просяк и да наблюдава как комисиите към Сената и Камарата на представителите си делят тортата. Налагаше се да раболепничи. Винаги искаше малко повече средства и винаги получаваше по-малко. Такъв беше животът на директора на една щатска агенция, за чието съществуване повечето законотворци дори не подозираха.