Усмивката на Бо угасна и той каза:
— Ами ако е докарана тук, значи вече не е вашата кола. Допускам, че е била напълно потрошена.
— Да. Говорих със застрахователната компания и те ми казаха, че е тук.
Бо застана пред компютъра.
— Кажете ми номера.
Лейси му подаде копие от талона си. Той натрака нещо на клавишите, а колегата му Фред се присъедини към него. Двама механици наблюдаваха внимателно от другия край на тезгяха. Бо и Фред се чумереха и мърмореха, видимо объркани.
— Насам — каза Бо и излезе иззад тезгяха.
Лейси го последва по къс коридор и после през страничен вход. Зад сградата имаше поляна, скрита зад висока ограда и пълна със стотици бракувани леки коли, камионетки и микробуси. В далечината огромна тромава машина пресоваше един потрошен автомобил. Бо махна на друг мъж и той се приближи. Беше облечен с бяла риза, много по-чиста от тези на Бо и Фред и без име на нея — явно беше шефът. Бо му подаде някакъв лист и обясни:
— Госпожата търси онази тойота приус от индианския резерват. Казва, че била нейна.
Мъжът се намръщи и поклати глава.
— Не е тук. Някакъв човек дойде преди няколко дни и я купи в брой.
Нагазила в непознати води, Лейси попита:
— Кой е този, който я е купил?
— Не мога да ви кажа, госпожо, наистина не знам. Май не ми каза име, само поиска колата и ми даде парите. Непрекъснато се случва. Купуват някоя потрошена кола и я разпродават на части. За пръв път виждах този човек.
— И нямате никакви документи за сделката?
Бо се засмя, а шефът му реагира с усмивка на невежеството й.
— Не, госпожо — отговори шефът. — След като колата бъде отписана от застрахователя и талонът стане невалиден, никой не се интересува какво се случва с нея. В нашия бизнес сделките в брой не са необичайни.
Лейси не беше сигурна какво да попита сега. Допускаше, че й казват истината. Плъзна поглед по поляната със стотици смачкани коли и си даде сметка, че търсенето й ще е безплодно.
— Съжалявам, госпожо — каза шефът и се отдалечи.
Есемесът от Върна гласеше: „Искаш ли да поговорим?“.
Размениха си още няколко съобщения и се уговориха за час.
Лейси пристигна в дома на семейство Хач след вечеря. Върна беше сама с децата. Двете по-големи си пишеха домашните на холната масичка. Пипин и другото мъниче спяха. Върна каза, че за пръв път от смъртта на Хюго в къщата е толкова тихо. Двете пиеха зелен чай във вътрешния двор и гледаха светулките в мрака. Върна беше доволна, че роднините най-сетне са си заминали, макар че майка й щеше да дойде на следващия ден да гледа Пипин. Върна беше изтерзана, но спеше повече. Още се събуждаше с чувството, че Хюго е до нея, но по-бързо успяваше да се върне в действителността. Имаше четири деца и не й се полагаше луксът да се отдаде на скръбта си. Животът не беше забавил ход.
— Днес получих чека от застраховката — каза Върна, — така че напрежението намаля, поне засега.
— Чудесно, Върна.
— Ще се оправим за година-две, но трябва да си намеря работа. Хюго печелеше шейсет хиляди годишно и нямаме никакви спестявания. Трябва да заделя някакви пари за бъдещето, за децата.
Говореше й се и се нуждаеше от слушател извън семейството. Беше завършила обществено здравеопазване в Щатския университет на Флорида и беше работила като социален работник около година преди първата си бременност. След третата се отказа от всякакви мисли за кариера.
— Допада ми мисълта за работа. Вече толкова отдавна съм майка на пълен работен ден, че съм готова за промяна. С Хюго често го обсъждахме и решихме, че щом Пипин тръгне на детска градина, ще се върна на работа. Може би с две заплати щяхме да се преместим в по-голяма къща, може би щяхме да започнем да пестим за децата. Хюго много ме подкрепяше, Лейси. Егото му беше огромно, какво да се прави, но не се чувстваше застрашен от идеята жена му да работи.
Лейси слушаше и кимаше. Върна десетки пъти бе говорила, че иска кариера. Тя отпи от чая си и за миг затвори очи. Сепна се и каза:
— Можеш ли да повярваш, че вече ми искаха пари назаем? Двама братовчеди на Хюго се навъртаха тук достатъчно дълго, за да помолят за заем. Отказах им и ги изгоних, но те ще се върнат. Какво кара хората да вършат такива ужасни неща, Лейси?
Въпросът не се нуждаеше от отговор, но Лейси все пак каза:
— Не знам.
— Напоследък твърде много народ ме съветва. Още преди погребението всички знаеха, че ще получа сто хиляди от застраховката „Живот“, и някои от тези пиявици вече започнаха да ми се лепят. Гади ми се от тях, наистина. Не са сестрите ми и майка ми, а братовчеди, които не сме виждали поне от пет години.