— Кой е този?
— Клайд Уестбей.
— Добре, а сега ни разкажи каквото знаеш за Клайд Уестбей. Вече сме от един отбор, Зийк, затова искам цялата история. Всичко.
— Уестбей е собственик на два хотела във Форт Уолтън Бийч. Аз…
— Имена, Зийк, имената на хотелите.
— „Блу Шато“ и „Сърфбрейкър“. Намерих си работа там преди две години — да чистя басейните, да поддържам градините, такива глупости, плащаха ми в брой, на ръка. От време на време засичах Уестбей и някой ми каза, че той е собственикът. Един ден ме спря на паркинга на „Сърфбрейкър“ и ме попита за криминалното ми досие. Заяви, че обикновено не наемат осъждани, така че да внимавам. Отначало се държа като голям гадняр, но после омекна. Вярно, нарече ме „пандизчия“, което не ми хареса, ама си затворих очите. Не е човек, на когото можеш да отвърнеш. Хотелите му са по-хубави от повечето други и са пълни. Работата ми допадаше, понеже край басейните винаги имаше хубави мацки, мястото беше готино.
— Не сме тук да говорим за мацки — прекъсна го Пачеко. — Кой друг работеше в хотелите? Нямам предвид нисшия персонал като теб. Кой беше управител, помощник-управител и прочие?
Форман се почеса по брадата, каза няколко имена и се помъчи да си спомни още. Хан тракаше на лаптопа си. В бюрото на ФБР в Талахаси двама агенти наблюдаваха Форман на монитор и също работеха на лаптопите си.
След броени минути узнаха, че „Блу Шато“ и „Сърфбрейкър“ са собственост на фирма „Стар Ес“ със седалище в Белиз. Бърза проверка разкри, че същата компания притежава търговски център в окръг Брънзуик. Парченце от пъзела на империята на Дюбоуз най-накрая си попадна на мястото.
— Какво знаеш за Уестбей? — попита Пачеко.
— Не знам много всъщност. Работех там от няколко месеца, когато чух слухове, че е свързан с хора, които са собственици на земи и голф игрища, дори на барове и стриптийз клубове, но всичко беше скрито-покрито. Само слухове, нищо конкретно не научих. Ама аз бях от нисшия персонал, както казахте.
— Разкажи ни за двайсет и втори август, за онзи понеделник.
— Предишния ден Уестбей ме приклещи и каза, че има работа за мен, която може да се окаже опасна и трябва да се пази в тайна. Щял да ми плати пет хилядарки в брой и попита дали проявявам интерес. Ама разбира се, казах му, как не? Всъщност не мислех, че мога да откажа. Май исках да го впечатля, пък и Уестбей е човек, който щеше да ме уволни, ако се ядоса. Не е лесно да си намериш работа с криминално досие, разбирате ли? И така, в понеделник следобед бях в „Блу Шато“ и чаках, докато се стъмни, после двамата с него се качихме в пикапа му и дойдохме тук, в Пенсакола. Спряхме пред някакъв бар на изток от града и той ми нареди да остана в пикапа. Забави се вътре половин час, а когато излезе, ми подаде ключовете за друг пикап, „Додж Рам“, който също беше паркиран пред бара. Забелязах, че номерата са от Алабама, но нямах представа, че е откраднат. Качих се в него и го последвах до казиното. Паркирахме отзад. Той влезе в моя пикап и ми обясни какво ще направим — ще предизвикаме катастрофа. Влязохме още по-навътре в резервата по един лъкатушещ път и Уестбей каза, че там ще се случи. Трябваше да се блъсна в малка тойота и да изляза от пикапа, а той щял да пристигне да ме откара. Казвам ви, в този момент наистина ми се искаше да се откажа, ама нямаше мърдане. Върнахме се до казиното и Уестбей се качи в своя пикап. После отидохме с двете коли в някаква гора и дълго чакахме. Той крачеше около пикапа ми доста напрегнато и говореше по телефона. Накрая нареди да тръгваме. Даде ми черна каска за мотоциклет, подплатени ръкавици и наколенки, каквито използват на мотокросовете. Забелязахме фарове в далечината да приближават към нас и той каза, че това е колата. Нареди ми да ускоря максимално и да пресека средната линия. Пикапът беше два пъти по-тежък от колата, затова смяташе, че аз няма да пострадам. Честно да ви кажа, беше много страшно. Според мен колата не се движеше много бързо. Вдигнах около осемдесет и в последния момент навлязох в насрещното платно. Въздушната възглавница ми изкара въздуха, зашемети ме за секунда-две и когато излязох от пикапа, Уестбей вече беше пристигнал. Свалих каската, ръкавиците и наколенките и му ги дадох. Той забеляза, че носът ми кърви, и провери дали по въздушната възглавница в пикапа има кръв. Не откри. Носът ми не беше счупен и отначало не кървеше много, но после изведнъж рукна. Обиколихме колата. Шофьорката, някакво момиче, се помъчи да се размърда и да каже нещо, но беше много зле. Чернокожият беше пробил предното стъкло и беше здравата разкъсан. Имаше много кръв. — Гласът на Зийк потрепна и той преглътна измъчено.