— Това е Фил. Твоят брат близнак. Помниш ли го?
Попи просто се взираше във Фил с огромните си разширени зеници. Сега Фил осъзна, че тя изглеждаше не само бледа и красива, но и замаяна и изгладняла.
— Моят брат? Един от нашите? — попита Попи озадачено. Ноздрите й потрепнаха, а устните й леко се отвориха. — Но той мирише различно.
— Не, не е един от нашите, но не е и плячка. Почакай малко, ще дойде време и за храна — каза Джеймс, сетне се обърна към Филип: — да запълним тази дупка, бързо!
В първия момент Фил не можа да се помръдне. Попи продължаваше да го наблюдава, все така сънливо, но внимателно. Тя стоеше там, в мрака, в най-хубавата си бяла рокля, изящна като лилия, с коси, падащи около лицето й. И го гледаше като ягуар.
Неговата сестра вече не беше човек. Тя беше нещо друго. Сама го беше изрекла — тя и Джеймс бяха от един вид, а Филип от друг. Сега тя принадлежеше на Нощния свят.
„О, боже, може би просто трябваше да я оставим да умре“, помисли си Фил и взе лопатата с отмалели треперещи ръце. Джеймс вече беше върнал капака на гробната камера на мястото му. Фил нариваше пръстта в дупката, без да гледа точно къде пада. Главата му се поклащаше, сякаш беше закрепена за тялото му с еластична жица.
— Не се дръж като глупак — каза рязък глас и нечии силни пръсти стиснаха китката му. Фил видя лицето на Джеймс като през пелена. — Нямаше да е по-добре, ако беше мъртва. Сега тя е просто объркана. Но това ще бъде временно, разбираш ли?
Думите бяха груби, но въпреки това донесоха известна утеха на Фил. Може би Джеймс беше прав. Животът беше нещо хубаво, под каквато и да е форма. И Попи сама беше избрала това.
Но все пак тя се беше променила и само времето щеше да покаже колко голяма е тази метаморфоза.
Фил погрешно беше смятал, че вампирите са като хората. Той се чувстваше толкова непринудено с Джеймс, че почти беше забравил за различията между тях. Но вече нямаше да допусне тази грешка.
Попи се чувстваше великолепно във всяко отношение. Тайнствена и силна. Волна и могъща. Чувстваше се като змия, захвърлила старата си кожа, за да се сдобие с едно ново и свежо тяло.
И беше убедена, макар да не знаеше точно защо, че вече няма рак.
Ужасната болест, която я опустошаваше отвътре, вече я нямаше. Новото й тяло по някакъв начин я беше убило и погълнало. Или може би причината беше в това, че всяка клетка, която съставляваше Попи Норт, всяка молекула, се беше променила.
Тя не беше просто по-добре от времето преди да се разболее — истината беше, че никога не се беше чувствала толкова здрава и бликаща от енергия. Усещаше странната хармония на тялото си и всеки неин мускул и става й служеха по един сладостен и почти вълшебен начин.
Единственият проблем беше гладът. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се нахвърли върху русото момче в дупката. Филип. Нейният брат.
Попи знаеше, че й е брат, но той беше също и човешко същество и тя чувстваше богатия и трептящ от живот поток, който бягаше по вените му. Възбуждащата течност, от която се нуждаеше, за да оцелее.
„Затова скочи върху него“, шепнеше част от ума й. Попи се намръщи и се опита да пропъди тази мисъл. Усещаше нещо твърдо да се опира в долната й устна и го напипа инстинктивно с палец.
Беше зъб. Тънък и извит. И двата й кучешки зъба бяха дълги, остри и много чувствителни.
Колко странно. Тя ги потърка леко с пръст и после ги изследва внимателно с езика си. Притисна ги до устната си.
Малко по-късно те се свиха до нормалния си размер. Но достатъчно беше да си помисли за хората като за горски плод, напращял от сок, и зъбите се уголемяваха отново.
Искаше й се да каже: „Хей, вижте какво мога да правя“.
Но Попи не искаше да прекъсва работата на двете момчета, които мрачно запълваха дупката, и вместо това се помъчи да отвлече мислите си в друга посока.
Странно, но като че ли не беше нито ден, нито нощ. Може би имаше затъмнение. Беше прекалено тъмно, за да е ден, но и прекалено ясно, за да е нощ. Тя виждаше листата на кленовете и сивкавия испански мъх, който висеше от дъбовете. Малки нощни пеперуди летяха сред клоните и тя можеше да съзре бледите им крилца.
Когато погледна към небето, се стъписа от изумление. Там се носеше някакво огромно кръгло тяло, което сипеше сребриста светлина. През ума й пробягаха мисли за космически кораби и чужди светове, преди да осъзнае истината.