Това беше луната. Просто една обикновена пълна луна. А причината да е такава голяма и пулсираща, беше, че имаше нощно виждане. Точно затова виждаше и нощните пеперуди.
Всичките й сетива бяха изострени. Долавяше приятните ухания на малките животни, които живееха под земята, и на крехките птици, които пърхаха сред клоните на дърветата. След малко вятърът донесе възбуждащата миризма на див заек.
Освен това чуваше и звуци. Силен лай на куче я накара да извърне рязко глава. Но малко по-късно осъзна, че кучето беше някъде далече извън пределите на гробището и само й се беше сторило, че е наблизо.
„Обзалагам се, че мога да бягам бързо“, помисли си тя. Искаше й се да се понесе в тази прекрасна, възхитителна и благоуханна нощ и да се слее с нея. Сега тя беше част от нея.
Джеймс, каза тя. И странното беше, че го каза, без да го изрече на глас. Това беше нещо, което знаеше как да направи без дори да се замисля.
Джеймс вдигна глава, прекъсвайки за кратко работата си. Почакай малко, отговори й той по същия начин. Почти сме готови, момиче.
После ще ме научиш ли да ловувам?
Джеймс кимна съвсем леко. Кичурите падаха на челото му и той изглеждаше очарователно изпоцапан. На Попи донякъде й се струваше, че пред нея стои непознат човек, защото сега го виждаше с новите си сетива. Джеймс не беше само копринено кестенява коса, загадъчни сиви очи и гъвкаво жилаво тяло. Той беше също миризмата на зимния дъжд, ударите на хищническото му сърце и сребърната аура на сила и могъщество, която го обгръщаше. Долавяше и мислите му, прости и сурови като на тигър, и в същото време някак нежни и почти копнежни.
Сега ние сме ловни партньори, каза му тя възторжено и в отговор Джеймс й се усмихна. Въпреки това тя чувстваше, че нещо го безпокои. Той беше или тъжен, или се тревожеше за нещо, което криеше от нея.
Попи изгуби нишката на мисълта си. Вече не беше гладна… чувстваше се особено. Сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.
В това време Джеймс и Филип тъкмо обръщаха брезента, разстилайки прясната пръст върху гроба. Нейният гроб. Странно, че не се беше замислила за това досега. Тя беше лежала в този гроб и беше редно той да събужда у нея отвращение и ужас.
Но не беше така. Всъщност изобщо не помнеше да е била там. Не помнеше нищо от момента, в който беше заспала в стаята си, до мига, в който Джеймс я беше събудил.
Освен един сън…
— Добре — каза Джеймс, докато сгъваше брезента. — Можем да тръгваме. Как се чувстваш?
— Ъ-ъ… малко странно. Не мога да си поема дълбоко въздух.
— Нито пък аз — рече Фил. Той се беше задъхал и бършеше челото си. — Не знаех, че да копаеш гроб, е толкова трудно.
Джеймс се вгледа изпитателно в Попи.
— Мислиш ли, че ще успееш да стигнеш до апартамента ми?
— Ами… надявам се. — Попи всъщност нямаше представа за какво говори той. В какъв смисъл да успее? И защо Джеймс смяташе, че ако стигнеха в апартамента му, щеше да диша по-лесно?
— Имам няколко безопасни донори в сградата — каза Джеймс. — Не бих искал да излизаш по улиците и мисля, че ще бъде по-добре, ако го направиш вкъщи.
Попи не го попита какво има предвид. Беше й трудно да разсъждава ясно.
Джеймс й каза да се скрие на задната седалка на колата. Попи отказа. Искаше да седи отпред, за да усеща полъха на нощния въздух.
— Добре — рече Джеймс накрая. — Но поне си прикрий лицето с ръка. Ще карам по по-пустите пътища. Но някой може да те види, Попи.
Но като че ли нямаше кой да я види. Въздухът, който шибаше бузите й, беше хладен и приятен, но от това дишането й не ставаше по-леко. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си поеме дъх до край.
„Аз имам кислороден глад“, помисли си тя. Сърцето й препускаше бясно, устните и езикът й бяха сухи като пергамент. И въздухът все така не й достигаше.
„Какво става с мен?“
След това започна болката.
Мъчително схващане на мускулите, каквото получаваше в училище, когато тренираше бягане. През мъглата на болката тя си спомни думите на учителя по физкултура: „Спазмите се получават, когато не достига достатъчно кръв до тъканите. Крампата е знак, че мускулите умират от глад.“
Болката беше ужасна. Дори нямаше сили да извика на Джеймс за помощ. Можеше единствено да седи, вкопчена във вратата на колата. Полагаше неистови усилия да си поеме дъх, хриптейки, но от това не й ставаше по-леко.