Сега цялото й тяло беше сковано, беше замаяна и пред погледа й плуваха искрящи светлини.
Тя умираше. Случваше се нещо ужасно. Струваше й се, че е под водата и отчаяно се опитва да си поеме въздух, но такъв просто нямаше.
И сетне видя пътя към спасението си.
Или по-скоро го подуши. Колата беше спряла на един червен светофар. Попи се беше показала почти наполовина през прозореца и изведнъж долови полъх на живот.
Живот. Точно това, от което се нуждаеше. Не се замисли, просто действаше. С едно плавно движение, тя отвори вратата на колата и скочи навън.
Чу зад себе си вика на Фил, а в главата си гласа на Джеймс, но не им обърна внимание. Нищо нямаше значение, освен болката, която трябваше да спре.
Попи сграбчи мъжа на тротоара така, както давещият се вкопчва в своя спасител. Инстинктивно. Той беше висок и силен. Носеше тъмен анцуг и кожено яке. Лицето му беше брадясало и не особено чисто, но това нямаше значение. Тя не се интересуваше от съда, при положение че в него пулсираше прекрасната лепкава течност.
Този път атаката й беше безпогрешна. Удивителните й зъби се издължиха като хищни нокти и се забиваха в гърлото на мъжа като тирбушон в корк. Той оказа съвсем лека съпротива и след това тялото му се отпусна.
И сетне тя вече пиеше. По гърлото й се стичаше приятната сладост с привкус на бакър. Обзе я животински глад, докато проникваше във вените му. Течността, която изпълваше устата й, беше дива, неподправена и първична и всяка глътка й даваше нов живот.
Попи пиеше в опиянение и болката постепенно утихна. Постепенно я обзе еуфорична лекота. Когато спря да си поеме въздух, почувства белите й дробове да се изпълват с хладен, благословен въздух.
После се наведе отново и продължи да пие, смуче и поглъща. Искаше цялата тази чиста бълбукаща струя.
Точно тогава Джеймс я откъсна от жертвата й. Заговори й едновременно с гласа и ума си и тонът му беше спокоен, но настойчив.
— Попи, прости ми. Аз съм виновен. Не трябваше да те карам да чакаш толкова дълго. Но ти пи достатъчно. Можеш да спреш.
В този момент Попи долови периферно присъствието на Филип, нейният брат, който я гледаше с ужас. Джеймс беше казал, че може да спре, но това не означаваше, че трябва да спре. Тя не искаше да спре. Мъжът вече изобщо не се съпротивляваше. Изглеждаше в безсъзнание.
Попи пак наведе глава, но Джеймс я дръпна отново, този път почти грубо.
— Чуй ме — каза той. Очите му бяха хладни, но гласът му беше рязък. — Това е моментът, в който трябва да вземеш решение, Попи. Дали наистина искаш да го убиеш.
Тези думи я стъписаха и я накараха да се замисли. Да го убие… това беше средството, което тя познаваше. Кръвта беше жизнена сила, енергия и храна. Ако изцедеше този човек като портокал, щеше да се сдобие със силата на самото му същество. Кой знае на какво щеше да е способна тогава?
Но… този мъж не беше портокал. А човешко същество. И тя някога бе принадлежала на неговия вид.
Бавно и неохотно Попи се отдръпна от безволевото тяло и Джеймс въздъхна дълбоко с облекчение. Той я потупа по рамото и седна на тротоара, сякаш беше твърде уморен, за да остане прав.
Фил се беше свлякъл до стената на най-близката сграда.
Той беше ужасен и тя чувстваше това. Дори улавяше думите, които се въртяха в ума му: ужасяващо, отвратително, аморално. А сетне и едно цяло изречение: Струва ли си животът й да бъде спасен, ако е изгубила душата си?
Джеймс се обърна рязко към Фил и Попи забеляза яростния сребърен блясък в очите му.
— Ти нищо не разбираш, нали? — каза той гневно. — Тя можеше да те нападне по всяко време, но не го направи, въпреки че умираше. Нямаш никаква представа какво означава глада за кръв. Това не е просто жажда, а чувство, че се задушаваш. Клетките ти започват да умират от кислороден глад, защото собствената ти кръв не може да им достави необходимия кислород. Това е най-ужасяващата болка, но тя не се нахвърли върху теб, за да я спре.
Филип изглеждаше разколебан. Той се вторачи в Попи и после протегна неуверено ръка.
— Прости ми…
— Добре, да оставим това — каза Джеймс. Сетне обърна гръб на Фил и се вгледа в мъжа. Попи почувства, че умът му се простира към този на жертвата. — Казвам му да забрави това — обясни й той. — Нужна му е само малка почивка и скоро ще се оправи. Ето виж, раните му вече изчезват.
Попи видя, но от това не й стана по-леко. Тя знаеше, че Фил все още я осъжда. Не само за онова, което беше направила, а и за онова, в което се беше превърнала.