„Вече не приличам на елф, седнал в чашката на лютиче — помисли си тя. — Изглеждам необуздана, опасна и екзотична. Като модел. Като рок звезда. Като Джеймс.“
Наведе се напред, за да разгледа зъбите си. Докосна ги с ръка, заставяйки ги да се издължат. Сетне ахна и се отдръпна назад.
Очите й! Нямаше как да забележи това по-рано. О, боже, нищо чудно, че Фил се беше уплашил. В момента, в който зъбите й се издължиха, очите й бяха станали сребристозелени, почти неестествени. Като очите на дива котка, дебнеща в нощта.
Изведнъж я обзе ужас. Трябваше да се вкопчи в мивката, за да се задържи на крака.
„Аз не искам това, не го искам…“
Приеми го, момиче. Стига си хленчила. А ти как очакваше да изглеждаш — като Шърли Темпъл? Сега ти си ловец. И очите ти са сребърни, а кръвта има вкус на черешово сладко. Това е истината. Алтернативата беше да почиваш в мир. Затова приеми нещата.
Дишането й постепенно се успокои. През следващите няколко минути с нея се случи някаква вътрешна метаморфоза и тя действително прие себе си такава, каквато бе. Вече не се чувстваше странно и отнесено като на гробището. Можеше да разсъждава ясно за ситуацията, в която се намираше. И да приеме новия си живот.
„Вече не е нужно да тичам при Джеймс, за да ме утешава и да ми казва, че всичко е наред — помисли си Попи с изненада. — Мога да се справя с това сама.“
Може би така става, когато се изправиш пред най-лошото нещо на света. Тя бе изгубила семейството си, стария си живот и може би дори и детството си, но бе намерила себе си. И това й стигаше.
Попи свали бялата си рокля през главата и облече тениска и анцуг. Сетне тръгна към Джеймс с високо вдигната глава.
Той лежеше в спалнята на голямо легло със светлокафяви завивки, закрил очи с едната си ръка. Все още беше с мръсните си дрехи. Когато Попи влезе, той се размърда.
— Аз ще спя на кушетката — рече Джеймс.
— Не, няма да спиш на кушетката — отсече Попи и се отпусна на леглото до него. — Уморен си до смърт и освен това с теб се чувствам в безопасност.
Той се усмихна все още, без да дръпва ръката от лицето си.
— Защото съм уморен до смърт ли?
— Защото винаги съм се чувствала в безопасност до теб. — Попи беше съвършено искрена. Дори когато беше смъртна и кръвта й вероятно го беше изкушавала, пак не я беше грозяла опасност.
Тя се загледа в Джеймс, който лежеше на леглото до нея, с кестенява разрошена коса, отпуснато тяло и все още неразвързани маратонки, набити с кал. Нещо в положението на лактите му я накара да се изпълни с умиление.
— Забравих да ти кажа нещо преди — промълви тя. — Осъзнах го едва… когато заспивах. Забравих да ти кажа, че те обичам.
Джеймс се надигна.
— Ти просто забрави да го кажеш с думи.
Попи почувства на устните й да трепва усмивка. Това беше най-странното и единственото наистина хубаво нещо, което се беше случило в резултат на промяната й. Тя и Джеймс сега бяха заедно. Нещата се бяха променили, но все още имаха онова, което тя ценеше в старата им връзка. Разбирателството помежду им, доверието. А сега идваше и вълнуващата възможност да се открият един друг като нещо повече от най-добри приятели.
Попи вече можеше да достигне до онази част от него, която преди беше недостъпна. Знаеше тайните му, познаваше душата му. Подобна близост не беше по силите на човешките същества. Те просто не можеха да влязат в ума на другия. Колкото и дълго да говориш с някого, не можеш да си сигурен, че ти и той виждате един и същи червен цвят.
И ако тя и Джеймс вече не можеха да се слеят като две капки вода, Попи въпреки това винаги можеше да докосне съзнанието му.
Малко срамежливо, тя се наведе към него и сложи глава на рамото му. Откакто се познаваха, те никога не се бяха целували и не бяха давали израз на чувствата си. Но сега на Попи й беше достатъчно просто да бъде до него, да чува дъха и сърцето му и да чувства топлината на тялото му. А досегът на ръката му около рамото й, беше толкова вълнуващ, че почти й прималяваше от него, но в същото време той я успокояваше и й даваше усещане за безопасност.
Това беше като песен, една от онези сладостни, покъртителни мелодии, които те карат да настръхваш. Да се хвърлиш на пода и дълго да плачеш неутешимо. Или просто да се отдадеш изцяло на музиката. Една от онези песни.
Джеймс взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й.