— Причината е в слънцето — обясни й Джеймс. — То намалява силата на вампирите, ако си спомняш какво ти бяха разказал. — Той тръгна към прозореца, дръпна тежките плътни завеси и в стаята стана също толкова тъмно, колкото беше и в спалнята. Дневната светлина беше изолирана. — Това би трябвало да помогне… но днес по-добре не излизай навън, преди да се мръкне. Новите вампири обикновено са по-чувствителни.
Попи улови някакъв скрит смисъл в думите му.
— Излизаш ли?
— Налага се. — Джеймс се намръщи. — Съвсем забравих, че… братовчед ми Аш пристига тук тази седмица. Трябва да накарам родителите си да го убедят да не идва.
— Не знаех, че имаш братовчед.
Джеймс трепна.
— Всъщност имам много роднини. Те живеят на изток в един безопасен град… който е изцяло под контрола на Нощния свят. Повечето от тях са свестни, с изключение на Аш.
— Какво му е на него?
— Той е луд. А също така студенокръвен, безмилостен…
— Звучиш така, все едно Фил описва теб.
— Не, Аш е нещо друго. Абсолютният вампир. Не се интересува от никой друг, освен от себе си, и обича да създава проблеми.
Попи беше готова да обикне всички братовчеди на Джеймс, но беше принудена да се съгласи, че по думите му Аш действително изглеждаше опасен.
— В момента не бих доверил на никого твоето съществуване — каза Джеймс. — И най-малкото на Аш. Ще кажа на родителите си, че той не може да дойде тук, това е всичко.
„А какво ще правим след това?“ — мислеше си Попи. Тя не можеше да се крие цяла вечност. Тя принадлежеше на Нощния свят, но той отказваше да я приеме.
Трябваше да има някакво решение и Попи можеше само да се надява, че двамата с Джеймс ще го намерят.
— Не се бави много каза тя и той я целуна по челото. Усещането беше приятно. И това като че ли щеше да се превърне в ритуал.
След като Джеймс излезе, Попи си взе душ и облече чисти дрехи. Добрият стар Фил не беше пропуснал да пъхне в брезентовата торба любимите й джинси. Сетне тя започна да обикаля апартамента. Не й се искаше просто да седи и да мисли. Не беше редно да разсъждаваш прекалено много в деня след собственото си погребение.
Телефонът стоеше на пода до правоъгълната кушетка и сякаш й се присмиваше. С усилие устоя на импулса да вдигне слушалката, както би направила в друга ситуация.
И на кого можеше да се обади? На никого. Нито дори и на Фил, защото какво щеше да стане, ако някой го чуеше? А ако майка й вдигнеше телефона?
Не, не, не мисли за мама, глупачке!
Но беше твърде късно. Изведнъж ужасно й се прииска да чуе гласа на майка си. Просто как казва „ало“. Попи знаеше, че няма да може да й отговори. Но сякаш имаше нужда да се увери, че майка й все още съществува.
Набра бързо номера, без да си оставя време да мисли. Броеше позвъняванията. Едно, две, три…
— Ало?
Беше гласът на майка й. Сетне той замлъкна, но Попи искаше да го чуе още веднъж. Тя се опитваше да диша, докато сълзите се търкаляха по лицето й. Седеше неподвижно, стискайки кабела на телефона в ръка, заслушана в тихия шум, който идваше от другия край на линията. Чувстваше се като затворник в съда, който очаква да чуе присъдата си.
— Ало? Ало? — Гласът на майка й беше глух и уморен. Без нотки на раздразнение. Телефонните шеги не можеха да извадят от равновесие една жена, която току-що бе изгубила дъщеря си.
Сетне се чу изщракване и връзката прекъсна.
Попи притисна слушалката до гърдите си и заплака, полюлявайки се леко. Най-накрая я сложи на вилката.
Е добре, нямаше да прави повече така. Това беше по-лошо, отколкото изобщо да не чуе майка си. Така по-трудно щеше да се справи с реалността, защото гласът от телефона й напомни, че мама си беше у дома, всички си бяха у дома, но не и Попи. Животът в дома й продължаваше, но тя вече не беше част от него. Не можеше просто да влезе там, както не би могла да влезе и в къщата на непознато семейство.
„Ти май наистина обичаш да се изтезаваш, а? Защо не престанеш да се терзаеш за това. Направи нещо, за да отвлечеш мислите си.“
Попи тъкмо ровеше в шкафа на Джеймс, когато чу вратата да се отваря.
Чувайки металическото изщракване на ключалката, тя предположи, че е Джеймс. Но след това, дори преди да се обърне, разбра, че греши. Това не беше умът на Джеймс.
Попи се извърна и видя момче с пепеляворуса коса.
То имаше приятна външност и телосложението на Джеймс, но беше малко по-високо и може би около година по-голямо. Косата му беше по-дълга от нормалното. Лицето му имаше правилни черти, а очите му бяха зли и леко дръпнати.