Обичам те. Ще те обичам винаги. Но трябва да направя това.
Моля те, предай на Фил моето последно сбогом.
Твоя сродна душа,
Попи
Сълзите й капеха върху хартията, докато пишеше името си.
Тя сложи листа на възглавницата и тръгна към Аш.
— О, хайде, хайде — рече той. — Недей да плачеш. Постъпваш правилно. — Аш обгърна рамото й с ръка и тя беше прекалено нещастна, за да го отблъсне.
— Искам да те попитам нещо — каза Попи. — Няма ли да изложа теб на опасност, когато си с мен? Така някой може да си помисли, че ти си ме превърнал във вампир.
Той я погледна с големите си сериозни очи, които в този момент бяха синьовиолетови.
— Готов съм да поема този риск — отсече Аш. — Защото ме трогна с решението си.
Джеймс взимаше по две стъпала наведнъж и изпращаше телепатични послания към апартамента си, отказвайки да повярва на онова, което му казваха сетивата му.
Тя трябва да е там. Трябва да е там…
Заудря по вратата, докато вкарваше ключа в ключалката, зовейки я мислено:
Попи! Попи, отговори ми! Попи! И след това, дори когато вратата се отвори и собствените му мисли рикошираха от празнотата на апартамента, той пак отказа да повярва. Обиколи всички стаи една след друга. Сърцето му блъскаше все по-силно в гърдите. Брезентовата й торба я нямаше. Дрехите й също. Тя си беше отишла.
Накрая Джеймс се облегна на прозореца във всекидневната. Виждаше улицата долу и там нямаше дори и следа от Попи.
Нямаше следа и от Аш.
Сам беше виновен за всичко. Беше следвал майка си от едно място на друго, опитвайки се да я настигне, и когато най-накрая я беше открил, разбра, че Аш е дошъл в Ел Камино и вероятно вече е в апартамента му. С ключ.
Което означаваше, че е заварил Попи сама.
Без да губи нито миг, Джеймс се беше обадил в апартамента. Никакъв отговор.
Наруши всички ограничения за допустимата скорост на път за вкъщи, но пристигна твърде късно.
„Аш, змия такава — мислеше си Джеймс. — Само ако я нараниш. Само да я докоснеш с пръст…“
Той отново започна да обикаля из апартамента, опитвайки се да отгатне какво се е случило. Изведнъж в спалнята забеляза нещо бяло върху светлокафявата калъфка на възглавницата.
Бележка. Грабна я и започна да чете. Чувстваше как кръвта му изстива с всеки следващ ред. Към края вече трепереше от ярост и беше готов да убива.
Върху хартията между написаните с флумастер редове се виждаха малки кръгли петна. Сълзи. За всяка от тях щеше да счупи по една кост на Аш.
Сгъна бележката внимателно и я пъхна в джоба си. След това взе няколко неща от шкафа си и се обади по мобилния си телефон, докато слизаше надолу по стълбите на сградата.
— Мамо, аз съм — каза Джеймс на гласовата поща. — Ще отсъствам няколко дни. Имам да свърша някои неща. Ако видиш Аш, остави ми съобщение. Искам да говоря с него.
Той не каза „моля“. Знаеше, че гласът му звучи рязко и грубо. Но не го беше грижа. Надяваше се тонът му да я стресне.
Точно в този момент беше готов да убие майка си, баща си и всички Старейшини от Нощния свят. По един кол за всеки от тях.
Той вече не беше дете. Толкова много неща се бяха случили през последната седмица. Беше видял лицето на смъртта и беше познал любовта.
И сега беше изпълнен с мрачна решимост да унищожи всичко по пътя си. Щеше да направи всичко, което е нужно, за да си върне Попи.
Обади се на няколко места, докато управляваше вещо и ловко интеграта си по улиците на Ел Камино. Позвъни в „Черният ирис“ и още няколко клуба, за да провери дали Аш не е бил там, макар да не хранеше големи надежди, че ще се натъкне на нещо. Попи беше казала, че Аш ще я отведе някъде далече.
Но къде?
„Проклет да си, Аш — мислеше си Джеймс. — Къде?“
Фил се взираше в телевизора с празен поглед. Пустословните токшоута и реклами не можеха да привлекат вниманието му, защото мислите му постоянно летяха към Попи. Неговата сестра, която в този момент може би гледаше същото шоу или забиваше зъби в гърлото на някой непознат.
Отпред спря кола и той скочи на крака, преди да се е осъзнал. Странно, но беше абсолютно сигурен кой идва. Може би беше познал двигателя на интеграта.
Отвори вратата в момента, в който Джеймс се качваше по стълбите на верандата.