„Но Аш е единственият, когото познавам тук — осъзна Попи, усещайки стомахът й да се свива от тревога. — И нямам абсолютно нищо, дори и осемнайсет долара за онзи долнопробен мотел.“
Но имаше и нещо по-лошо. От известно време чувстваше глад и въздухът отново започна да не й достига. Но днес тя не беше замаяното безразсъдно чудовище, което миналата нощ се беше нахвърлило върху случаен непознат на улицата.
— Пристигнахме — каза Аш. Намираха се на малка пуста улица, която далеч не беше толкова оживена, колкото главния булевард. Сетне завиха по една странична алея. — Добре, само ще видя дали са си у дома.
От двете им страни се издигаха високи сгради от газобетон. На фона на небето тъмнееше плетеница от безбройни електрически жици. Аш почука на една врата в бетонната стена, на която нямаше дръжка от външната страна. Нямаше и табелка с името на мястото, а само изображение, нарисувано със спрей. Беше черна далия.
Попи се взираше в една боклукчийска кофа, опитвайки се да контролира дишането си. Вдишване, издишване. Бавно и дълбоко. Всичко беше наред, имаше въздух. Може да й се струваше иначе, но въздухът си беше там.
Вратата се отвори и Аш кимна към нея.
— Това е Попи — рече той, обгръщайки рамото й с ръка, и Попи влезе вътре, препъвайки се. Помещението вътре приличаше на магазин — магазин за билки, свещи и кристали. И още много други чудати неща, които останаха загадка за Попи. Можеше само да предположи, че се използват в някакво тъмно изкуство.
— А това са моите братовчедки Блейс и Теа.
Блейс беше удивително момиче с дълги тъмни коси и красиви изкусителни извивки. Теа беше по-слаба и руса. И двете плуваха пред погледа на Попи, която вече губеше нещата от фокус.
— Здравейте — беше единственото, което можа да каже.
— Аш, какво става тук? На нея й е лошо. Какво си й направил? — Теа гледаше Попи съчувствено с кафявите си очи.
— Нищо не съм й направил — отвърна Аш, изглеждайки изненадан, сякаш за първи път забелязваше състоянието на Попи. Самата Попи предположи, че той не е от онзи тип хора, които се безпокоят как се чувстват другите. — Предполагам, че е гладна. Ще трябва да излезем и да се погрижим за това…
— О, не, в никакъв случай. Не и тук. Освен това на нея няма да й стигнат силите — каза Теа. — Хайде, Попи. Аз ще ти бъда донор този път.
Тя хвана Попи за ръката, дръпна една завеса от мъниста и я поведе към съседната стая. Попи я последва безропотно. Тя вече не можеше да разсъждава ясно и цялата й горна челюст беше изтръпнала. Зъбите й се издължаваха дори при споменаването на думата храна.
Аз трябва да… нужна ми е…
Но тя не знаеше какво да прави в този момент. Зърна за миг лицето си в едно огледало, блестящите си сребристи очи и хищните си зъби. Не искаше да се държи отново като животно, да се нахвърли върху Теа и да разкъса гърлото й. Другият проблем беше, че не можеше и да попита, защото по този начин със сигурност щеше да се издаде, че е нов вампир. Затова стоеше, треперейки, неспособна да се помръдне.
15
Хайде, всичко е наред — каза Теа. Тя беше горе-долу на годините на Попи, но в нея имаше някакво благоразумие и нежност, които й придаваха солидност. — Седни. Ето тук. — Тя настани Попи на една износена кушетка и протегна китката си. Попи се втренчи в нея за миг и след това си спомни.
Спомни си как Джеймс й даваше кръв от ръката си. Така трябваше да го направи. Приятелски и цивилизовано.
Тя виждаше бледите сини вени под кожата. И видът им прогони колебанието й. Инстинктът взе връх и Попи сграбчи ръката на Теа. Следващото нещо, което осъзна, беше, че пие.
Топла, солено-сладка течност. Живот. Отслабване на болката. Беше толкова хубаво, че на Попи й се искаше да заплаче. „Не е чудно, че вампирите мразят хората — помисли си тя замъглено. — Хората не са принудени да ловуват, за да се сдобият с това прекрасно вещество. Те имат от него в изобилие.“
Но в същия момент Попи осъзна, че Теа не беше човек. Тя беше вещица. Странно, защото кръвта й беше точно същата на вкус. Всяко нейно сетиво потвърждаваше това.
„Значи вещиците са просто хора, но притежават особени сили и способности — мислеше си Попи. — Интересно.“
Необходимо беше да впрегне цялата си воля, за да спре, но го направи. Пусна ръката на Теа и се облегна назад, малко смутена, облизвайки устните и зъбите си. Не искаше да срещне кафявите очи на Теа.