Свободата беше на десет крачки от нею, когато той се предаде.
Командващият се развилня в свързочния отсек с изкривена в леденостудена гримаса физиономия.
— Какво по дяволите става там, Уикър? — избухна той.
— Току-що изгубихме една машина, сър — отговори смразен операторът.
Раменете на командващия се отпуснаха безсилно. Кимна въпросително с глава.
— По дяволите! — изръмжа прегракнало той. — Кой беше?
Операторът се поколеба за момент.
— Полярно едно, сър, лейтенант Коуди.
Командващият затвори за миг очи, стисна зъби и челюстите му потръпнаха конвулсивно.
— Боже Господи — изстена той. След минута добави: — О’кей, дай ми щаба на главното командване, Сайгон. Ще трябва да съобщя на Стария, че току-що сме изгубили сина му.
Централна Америка
1985
ЛОС БОКСЕС
Реката течеше широка и мощна в началото на пътуването им от столицата Мадранго към изоставения преден пост, отстоящ на 160 мили. Но сега, след четири дни пътуване нагоре по течението й, джунглата така я беше притиснала в обятията си, че от реката беше останал само един едва провиращ се между гъсталаците поток. Раздрънканото старо речно корабче, разкапано от годините, пухтеше и се задъхваше, за да преодолее последните няколко мили, управлявано от едва удържащия се да не заспи капитан. Клони и папрати жулеха борда отстрани и се закачваха в отворите на люковете. Старото корито пухтеше безсилно, когато му се препречваха храсталаци, и мъчително се бореше с тях, за да продължи пътя си. Единственият пътник на борда беше един уродливо дебел мъж с нездрав вид, с няколко слоя тлъстина, с избелели сини очи, малка уста и малък остър нос, губещ се в гънките на месищата му. Той седеше на един разкапан градински стол, близо до носа на корабчето, със събрани колене и глезени, увесил глава, нахлупил до веждите широкопола бяла шапка, стиснал в пухкавите си месести ръце бял чадър, с който се криеше от изгарящите лъчи на слънцето. Тесният му умалял бял костюм беше покрит с петна от пот, а незакопчаните маншети на ризата му висяха свободно, без да могат да поберат тлъстите му китки.
Името му беше Рандал Уилфрид Прат Трети — специален пратеник на Държавния департамент на Съединените щати в Мадранго. За голямо съжаление на персонала в посолството. По документи той беше изключително представителен — завършил Харвард с научна степен, баща му беше основен спонсор и един от стълбовете на управляващата партия, доверено лице на президента.
В действителност Прат Трети представляваше бреме за цялата администрация, което обаче вървеше в комплект с финансовите дарения и подкрепата за партията от страна на баща му. Още с появяването си той беше заточен надалеч, в една нестабилна централноамериканска държава; беше държан дискретно в сянка и го използваха само когато възникнеше някоя нежелана ситуация. Тоя тип задачи бяха съвсем подходящи за него — не изискваха никакви дипломатични способности.
И така, от два дена той стоеше неподвижно все в тая поза в очакване пред него да се появи онова толкова гадно, с толкова безмилостна и ужасяваща репутация място, чието име дори и съдиите, осъждащи хора да прекарат остатъка от живота си там, произнасяха само шепнешком. Безпокойството на Прат беше нараснало до такава стенен, че всеки миг можеше да се превърне в писък.
Старата черупка си проби с мъка път между клонаците и изведнъж мястото се издигна пред тях като привидение — бастион, грамада от скупчени камъни, обрасла с лиани и влажен зелен мъх, затисната от гората като в капан. Прат беше толкова изтерзан, така обезумял от гледката, че изкрещя с всичка сила — пронизващ писък, който разтърси капитана на корабчето, разбуди го и той скочи на крака. Прат веднага се овладя. Обърна се смутено назад и потърка челото си с ръка, сякаш за да изтрие, да заличи емоционалния си изблик. Извади носна кърпа от джоба си и яростно затърка лицето си.
„Господи, помисли си той, дали Хатчър е още жив? И ако е жив, дали това, което е останало от него, си заслужава пътуването дотук?“
Хатчър
Кристиън Хатчър беше тук от три години, два месеца и двайсет и седем дни, или това правеше точно 1183 дни. Никой в Лос Боксес не знаеше истинското му име, което не беше от рядко срещаните; никой в Лос Боксес не знаеше истинското име на когото и да било от останалите. Да бъдеш осъден и изпратен тук означаваше да бъдеш осъден на забвение.