Той се поклони и с челото си докосна пода пред статуята, за да потвърди обещанието си.
„Да, само баща ми знаеше колко богати щяхме да станем. Но половината от богатството ще бъде за Кълъм. Всеки месец ще му се отчитам и ще делим по равно, докато той спазва разпореждането на баща ми: аз да контролирам всичко и никой да не ми се меси в работата; всичко е лично — само между нас двамата. Иди и го намери веднага. Покажи уважение към него. Жалко, че Кълъм се ожени за дъщерята на Брок. Това е падението му. Жалко, че той нямаше волята да остане сам. Ех, да можехме да си сменим местата. Бих показал на варварите как трябва да се ръководи «Ноубъл хаус». Даже на императора. Ако Кълъм бе малко по-силен и готов да се вслушва в съвети, Чен Шенг и аз бихме могли да укротим Брок и всички чакали. Добре, няма значение. Ще направя такова погребение на баща ми и неговата тай-тай, че да се говори за него цели сто години. Ще им направя дървени паметни плочи. Ще бъдем в траур сто дни. После ще изгоря плочите заради прераждането им. Ще намеря Дънкан и бебето и ще ги отгледам като мои деца. И ще поставя началото на династия.“
Слънцето клонеше към залез. Кълъм бе седнал на стъпалата на изоставената църква на могилата в Хепи вели, хванал главата си с ръце. Той бе вперил поглед в далечината.
„Трябва да намериш ключа — казваше си отново и отново. — Няма нищо, от което да се страхуваш. Трябва да намериш ключа и документите. Хайде, Кълъм!“
Той преодоляваше паниката, в която бе изпаднал. Но като че ли сега се отвращаваше от себе си. Чувстваше се ужасно самотен. По-гледна надолу към резиденцията. Варгас и Орлов още стояха пред вратата. Смътно си спомняше, че като идваше към Хепи вели преди няколко часа, като ги видя да тръгват към него, той ги избегна, даже им извика „Оставете ме сам“. Забеляза, че сега и Гордън Чен беше с тях. Гордън не беше с тях преди това, припомни си той. „Какво иска? Да злорадствува? Да ме съжалява като всички останали? Лонгстаф… Брок… Купър… Шиваун… Скинър… Варгас… Орлов. Даже Тес. Да, аз забелязах това на лицето ти, когато се спряхме на Куинс роуд. Даже твоето лице, Тес. Но ти си права. Вие всички сте прави. Какво да правя? Какво мога да направя? Аз не съм като баща ми. Казах му го и на него. Бях честен с него. Намери ключа. Намери ключа и документите. Трябва да занесеш документите. Лонгстаф ти заповяда да се явиш при него. Почти е време. О, господи! О, господи!“
Той виждаше сенките да се удължават.
„Дали да кажа на Брок за монетите на Джин-куа? За оставащите три монети, трите обещания и свещената клетва относно Лотъс клауд? Ще трябва да го направя. О, господи, а У Куок? Ами китайските стажант-капитани и момчетата, които бяха поверени на баща ми? Брок няма да уважи клетвата ми. Зная, че няма да го направи. Не ме е грижа. Каква е разликата?“
— Здравей.
— О, здравейте, мистър Куанс. — Кълъм загрижено гледаше към сенките. — Моля ви, оставете ме сам. Моля ви.
Аристотел Куанс изнемогваше от болки. Само преди половин час той бе изваден от развалините. Косата и лицето му бяха изцапани с кръв и мръсотии, дрехите — изподрани.
— Много съжалявам. Такъв бе джос. Просто джос! — каза той.
— Мразя тази дума. Моля ви, оставете ме сам!
Куанс видя цялата безпомощност, агония и отчаяние, изписани по лицето на Кълъм, който едва приличаше на себе си. Той си спомни за първия път, когато видя Струан. В една странична улица в Макао, където лежеше в мръсотиите в безсъзнание.
„Точно така безпомощен, така безсилен — помисли той. — Не. Не е същото. Никога. Дърк приличаше на бог, макар че лежеше в мръсотиите. О, Дърк, ти винаги си имал самочувствието и могъществото на бог — беден или заспал. Да, даже мъртъв. Самочувствие. Това е, което ти имаше. Толкова различен от сина си! Да, но все пак не чак толкова. Кълъм бе до тебе, когато се решаваше въпроса с могилата. Той бе до тебе срещу Брок. И се здрависа с Гордън Чен пред очите ти. И избяга с момичето, без да го е грижа за последиците. И спаси живота на Глесинг. Искрата е в него. Спомняш ли си какво ми каза, когато дойде в съзнание? «Не зная кой си, но ти благодаря, че ми върна достойнството.» Никога не си го губил, Дърк, приятелю мой! «Да. Но върни го и на сина ми.» Не е ли това, което би казал, ако беше тук. Тук ли си? Липсваш ми, момчето ми.“