— Защото вече ви обясних, че скривалището не може да се отвори за пет секунди. И ще бъде еднакво неудобно за двама ни, ако хората ви си напъхат носа преждевременно.
— Вие ставате наистина отегчителен — повтаря американецът. — Можете да бъдете сигурен, че никой няма да си напъха носа и никой в нищо няма да ни попречи.
Останалата част от пътя минава в мълчание. Едва когато вече влизаме в Лозана, Ралф запитва:
— Сега накъде да карам?
— Към гарата.
— Ако ми кажете направо адреса, по-лесно ще се ориентирам.
— Не мога да ви кажа нещо, което и на мене не е известно. Имам само зрителни впечатления за мястото.
Истината е тъкмо обратната: нямам никакви зрителни впечатления, но съм се ориентирал съвсем точно за мястото по картата. Когато стигаме гарата, обяснявам:
— Завийте надолу, минете под моста, а сетне завийте пак вдясно.
И едва когато завива вдясно, давам следващото указание, а сетне — по-следващото. И тъй нататък. Като съзнателно усложнявам маршрута, дори с риск да се объркам. Додето най-сетне буикът се вмъква в тесен проход между някаква висока сграда и някакъв зид.
— Тук ли е? — пита подозрително Ралф.
— На две крачки оттук — успокоявам го.
Тръгваме и двете крачки се оказват твърде продължителни.
— Вие ме разигравате, драги — подхвърля американецът.
— Съвсем не съм настроен да ви разигравам. Обаче аз също имам право на известни предпазни мерки. И нямам никакво желание да умирам толкова млад.
Накрая стигаме до не твърде голяма, но масивна постройка, открояваща се смътно сред няколко дървета върху полегат терен край езерото.
— Тука е — казвам.
— Вие наистина сте ме разигравали — забелязва Ралф. — Можехме да дойдем с колата за нула време.
— Да обиколим от другата страна — предлагам, без да го слушам.
Обикаляме и откриваме, че прозорецът на стаята до входа е осветен.
— Свети! — установява Бентън очевидното.
— Аз нали ви казах, че Виолета ще се набърка — промърморвам.
— Толкова по-зле за нея — отвръща спътникът ми и се отправя към вратата.
— Чакайте, така не бива — спирам го. — Да не искате да я ликвидираме?
— Защо трябва да я ликвидираме? Ще я завържем и ще й пъхнем нещо в устата.
— Оставете тия бандитски маниери. И дайте ми възможност аз да действувам. За силните средства винаги има време.
— Добре, Лоран, действувайте — отстъпва неохотно Ралф.
Натискам звънеца достатъчно силно, за да я разбуди, ако е заспала. Малко по-късно отвътре се чува гласът на Виолета, твърде слаб, за да доловим нещо членоразделно. Натискам бравата и вратата се отваря. Отдясно на коридора е другата врата — на осветеното помещение. Широко и гостоприемно отворена. Така че влизаме.
Виолета лежи на дивана загърната в пъстро одеяло и когато ме вижда, на лицето й се появява анемична усмивка:
— А, мьосю Лоран!
Сетне погледът й спира на американеца и усмивката се заменя с недоумение.
— Нашият съсед, господин Бентън — бързам да го представя. — Той ме доведе.
И понеже и тъй, и тъй сме почнали да се обясняваме, допълвам:
— Изплашихте ни, Виолета. Тръгнахме да ви търсим по участъците. Издирихме тукашния ви адрес. Помислихме, че бог знай какво се е случило…
— Случи се — кима младата жена.
Тя отмята рязко одеялото и отдолу се показва гипсираният й крак.
— Какво е станало?… Как?… — избъбрям.
Тя ми отправя страдалчески поглед и без да обръща внимание на Ралф, произнася уморено:
— Аз излязох от играта, Лоран… Тази заран едва не ме смачкаха в колата ми. И злополуката не бе случайна. Не желая вече нищо повече, освен да ме оставят на мира…
— Кои точно?
— Не знам… Които и да са…
— И вие лежите тук съвсем сама? — решавам да сменя темата след късо неловко мълчание.
— Съвсем не. За мене се грижи приятелката, тази, за която ви споменах. Тя живее съвсем наблизо.
В този миг Виолета се сеща за задълженията си на домакиня и предлага:
— Но седнете де! Не съм в състояние да ви почерпя, обаче вие можете и сами да си сервирате. Бутилките са оттатък, в дневната…
— Не се безпокойте — казвам, като сядам.
Ралф остава прав до вратата, решил отчасти да компенсира с тая стойка дългото мачкане на костюма си в колата. Той ми отправя многозначителен поглед в смисъл „докога ще си губим времето“. Аз също не държа да си губим времето, защото всяка загубена минута ни приближава до вероятния миг, когато хората на американеца ще нахълтат тук. Вярно е, че ще има да се поизпотят, додето открият точното място, ала в края на краищата не може да не го открият.
— Господин Бентън е чул, че имате намерение да продавате тази вила и да запазите другата в Берн — позволявам си да подметна.