Американецът преравя небрежно отгоре-отгоре съкровищата, за да заключи:
— Няма брилянти…
— А другото не ви ли стига? — подхвърлям.
— Бих казал, че за момента и при тая обстановка дори ми е излишно много — отвръща Ралф. — Но брилянти няма…
Той отмества нехайно с крак куфарчето, приближава до касата и измъква второто. Същата картина: дреболии все от този жълт метал, който върши толкова малко работа, но който хората са свикнали да смятат за толкова ценен. Плюс няколко бижута в плоски кадифени и кожени кутии. Едната от тях обаче не съдържа бижу.
— Брилянтите…
Гласът на американеца е съвсем меланхоличен. Имам чувството, че щеше да е по-доволен, ако не бе ги намерил. Защото сега, след като ги е намерил, капанът, в който сме попаднали, вероятно му се струва още по-чудовищен и зловещ.
Приближавам, за да зърна все пак тия прословути брилянти. И без туй, както казва Ралф, разполагаме с достатъчно време. Дори предостатъчно.
Те лежат върху тъмното кадифе и въпреки недостига на светлина искрят във всички цветове на дъгата, при най-малкото движение на американеца.
— Наистина изключителни — установява Бентън.
Той затваря кутията и понечва да я пъхне в джоба с оня древен рефлекс на човек собственик. Сетне я захвърля небрежно в куфарчето.
— Каква ли е дебелината на този бетон? — запитва той, като оглежда стените.
— Не по-малко от един метър. А потонът — навярно не по-малко от два метра. Подвижната стена все пак е най-тънка — една дреболия от половин метър.
— Изобщо можем да се скъсаме да ревем, без никаква надежда някой да ни чуе — обобщава Ралф.
— И кой искате да ни чуе? Милосърдната Виолета, която ни е затворила тук, за да изгнием и да може подир туй свободно да се разпорежда с наследството? Или вашите хора, които, позволете да ви го кажа, Бентън, са тъй глупави, че само ще надзърнат в зимника, ще установят, че е празен, и доволни от острата си наблюдателност ще заминат.
— Да оставим това. Кажете по-добре за колко време смятате, че ще ни стигне въздухът?
Той отново оглежда с преценяващ поглед помещението. Бункерът представлява стая с размери около четири на четири. Една достатъчно широка площ, ако става дума за скривалище, но твърде тесничка, ако трябва да я разглеждаме като резервоар на кислород. Първо, понеже таванът е висок не повече от два метра. И, второ, защото помещението вероятно от твърде отдавна не е било отваряно и въздухът е нечист и застоял и доколкото все пак съдържа малко кислород, той е проникнал тук по време на краткотрайното отдръпване на стената. Проникнал е навярно, но в плачевно оскъдна доза.
— Проблемите на асфиксията никога не са ме занимавали — признавам. — Но като имам предвид жалката кубатура на тая дупка, а също и факта, че във въздуха и сега почти липсва кислород, мога да ви предскажа, че само подир няколко часа вече ще дишаме собствения си въгледвуокис. Така че и останалото няма да закъснее.
Ралф се е облегнал на стената, без да помисли за туй, че цапа костюма си. И както се е облегнал, той бавно се свлича на земята. В първия момент помислям, че го е налегнало малодушие. Поне додето не чувам смеха му. Един полугласен и невесел смях, но който разтърсва раменете му и който той напразно се опитва да обуздае. Най-сетне експлозиите на мрачно веселие оредяват достатъчно, за да произнесе:
— Ха-ха… Представяте ли си, Лоран… Бил съм в Гвинея и Гватемала, бил съм в Панама и Конго. Бил съм там, където се стреля иззад ъглите и където падат хора… вярно е, че аз не съм по стрелбата, казах ви вече… моята специалност е да плащам сметки и да правя проверки на сметки, но и аз съм рискувал кожата си и смъртта е минавала на косъм от мене, и винаги съм оцелявал, за да стигна дотук, до тоя порядъчен град… ха-ха… където една малка глупачка с лице на гимназистка, от тия, бавно развиващите се, ха-ха, ще ми види сметката…
Той замълчава, сякаш изтощен от пристъпа на странна веселост, една такава веселост, от която могат да те побият тръпки, и постепенно наново изпада в обичайната си флегматичност.
— Все пак друго е да умреш на две крачки от тия брилянти — подхвърлям.
— Изключителни!… — произнася машинално Бентън.
— Чист въглерод — добавям аз.
— И ние с вас не сме нищо повече от химически вещества, в последна сметка — забелязва американецът. — Всичко зависи от строежа и съотношението.
— Чист въглерод — повтарям.
— Дори и така да е. Зад тоя въглерод се крият купища долари.
— А за какво бихте ги използували?
— Де да знам. Бих ги използувал вероятно за нещо, ако можех да си вдигна парцалите и да изчезна в неизвестна посока. Но аз съм професионалист и знам, че това е невъзможно. И дори да би било възможно, цената му е такъв непрестанен страх, че не си струва труда. Такава е системата, Лоран. И влезеш ли в системата, няма излизане.