— И ти ги дрънкаш едни… с твоите „професионално погледнато“… В края на краищата професионално или не… по-рано или по-късно… нали знаеш: всички ще дойдем при тебе… така че стига си ми опявал…
И за да му попреча да опява и за да го принудя да се махне, отварям очи. Отварям ги мъчително и с усилие и се опитвам да ги съсредоточа върху нещо реално, додето съм все още тук, в това, реалното, и ги впервам в сивата пустиня на циментовия потон с неравните отпечатъци от летвите на кофража. Но сякаш усетил, че искам да се уловя за него, да се уловя за нещо здраво, таванът над мене изведнаж се завърта, този бетонен таван с отпечатаните дъски на кофража и с мъждивата крушка. Той се върти бавно, ала непрестанно, тъй непрестанно, че усещам повдигане и се мъча да се заловя за нещо, за да не се строполя нейде встрани или даже върху самия този непрестанно въртящ се таван… Затвори очи! Затвори очи! — казва ми някакъв глас и аз ги затварям, но под клепачите заиграват остри светли черти, като някакви телени мрежи, нажежени до бяло, а в главата ми все по-страшно кове непоносимата болка, сякаш кове не с чук, а с длето. Обръщам се настрани, обаче и тук ме пресрещат нажежените телени мрежи, завъртам се на другата страна, ала те са и там, те ме обгръщат от всички страни, тия телени мрежи, нажежени до бяло, и аз усещам как се задушавам сред тях и за да не се задуша съвсем, най-сетне отварям очи, но над мене е тъмно и навсякъде наоколо е тъмно, един тъмен мрак на черно-червени петна, сред който нейде далеч се върти като самотна звезда мъждивото кръгче на крушката.
— Трябва да се раздвижим… — чувам глас. — Трябва да станеш, за да разсееш тъмнината… Тъмнината е в ниското, долу. Трябва да станеш… — Опитвам да стана, като се опирам с гръб до стената, но се свличам обратно. Опитвам пак. Мракът донейде се е разсеял. Нощта е преминала, в здрач. Бентън, седнал до насрещната стена, е извадил пистолета… Ще развали и последния въздух — чувам глас. Вдигнал съм се достатъчно, за да тръгна към него. И да падна. Изправям се на колене и отново се опитвам да изплувам над мрака. И пак падам, вече близо до Ралф. Издърпвам пистолета съвсем леко. Той едва го държи.
— Дай го — избъбря. — Не мога повече… задушавам се…
— Ще развалиш въздуха…
— Дай го…
— Няма…
Сетне замираме обезсилени. Той — на своето лобно място, аз — в ъгъла до подвижната стена. И мракът отново се сгъстява. Тоя мрак на петна. На черни и черно-червени петна. Свършва се — чувам глас. Поглеждам нагоре. Самотната звезда на крушката е угаснала. Пълен мрак. Значи свършва се. Най-сетне. Мислил съм толкова пъти за смъртта. Няма начин да не мислиш, когато минава край тебе. Няма начин да не мислиш, когато знаеш, че един ден ще спре до тебе. Някои казват, че това е страшното: смъртта. Други — че това е отмората: смъртта. Като непробуден сън подир тежък ден. Време е най-после сам да видиш как е там. Там — при Любо. Там — от другата страна на живота.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Смъртта отново ме е отминала. Невероятно, обаче отново ме е отминала. Само че този път е спряла по-дълго пред мене и ме е погледнала в очите. Сетне е размислила и ми е дала отсрочка. И е отминала.
На две крачки от мене в ъгъла неусетно се е появила цепнатина, съвсем тясна, но достатъчна, за да усетя полъха на живота, който прониква в наситеното с въгледвуокис помещение. Помещението е тъмно. Ала това не е мракът на края, а обикновеният мрак — тая стара крушка просто е изгоряла, непривикнала на такава дълга употреба.
Усещам, че мога да се движа. С пълзене, разбира се. Примъквам се по-близо до цепнатината и замирам. Иска ми се да поема прииждащия оттам въздух с пълни гърди, но замирам.
Не знам колко време минава тъй. Тук, в изолацията на тоя циментов ковчег, съм загубил всяка представа за времето. То не интересува погребаните. Сетне изведнаж усещам, че процепът се разширява. Стената безшумно се е поместила, за да даде път на въздуха и светлината. Поместила се е на сантиметри от мене и бих могъл само с едно движение да се озова оттатък, извън пределите на задухата и на смъртта. Но прибързаните движения са рисковани. Там че замирам и чакам.
В светлината на процепа вече се е появило нещо живо. И върху осветената част на циментовия под е паднала голяма сянка. Сянка на жена. Сетне сянката се раздвижва. Жената прави няколко предпазливи крачки навътре в помещението и острият лъч на джебен фенер осветява разтворената празна каса, после се спуска надолу към двете куфарчета, спира по-дълго върху тях…