— Не държа на благодарностите — избъбрям великодушно.
— Вие не ги и заслужавате, мили! — срязва ме Розмари. — Защото тия диаманти, изглежда, е еднаква щедрост сте ги обещавали на всички: и на мене, и на Флора, и на Бентън, и на Виолета, и на целия квартал.
— Какво да правя, такъв ми е характерът. Обичам да доставям радост на хората, скъпа. Умирам да доставям радост. Но колкото до брилянтите, а не до празните обещания, брилянтите още от самото начало бях ги нарекъл на вас… В името на общата ни слабост към импресионистите… И на нашето старо приятелство…
— Не съм сигурна, че е тъй, макар да искам да го вярвам — позволява си жената да формулира известно съмнение. — И въпреки всичко съм ви благодарна: защото вие ги открихте, а аз ги получих.
Тя замълчава и навярно някакъв не твърде приятен спомен я спохожда, понеже неохотно пояснява:
— Получих ги всичките минус два.
— Защо „минус два“?
— Ами заради тази проклета Виолета! Ако беше Флора, навярно нищо нямаше да й даде, но аз с моята мекушавост й подарих два…
— Това е бил акт на великодушие не само към нея, но и към бедните деца — позволявам си да поясня.
— Защо към бедните деца? — учудва се Розмари.
— Защото тя ми бе доверила, че ако някой ден получи диамантите, ще построи с тях детски дом на брега на езерото.
— Детски дом? — поглежда ме презрително жената. — Не очаквах такава наивност от мнителен човек като вас. Нейната красива мечта, на тая подла и хилава лесбийка се казва Ема Фрай, стара приятелка от пансиона, нали знаете тия пансиони за млади девици, дето се развъждат млади лесбийки. И Ема Фрай не е никаква мечта, а съвсем реална и съвсем покварена кукличка от Лозана — научих го още оная ужасна нощ, когато се наложи да проследя Виолета до Лозана и да я чакам до заранта в колата си, додето тия две мръсници вътре в къщата се забавляваха, а на сто метра дебнеше онзи нещастник Пенеф. Детски дом ли? Детският дом, скъпи мой, носи името Ева Фрай и не е никакъв детски дом, а най-обикновена развратница, и нашата целомъдрена лесбийка още от студентски години живее в брачни връзки с тая Ева, а Ева я върти на малкия си пръст, и ако Виолета наистина бе успяла да пипне всички брилянти, без друго щеше да ги постави в крачката на Ева, само че не изведнаж, тя не е толкова глупава, а на порции, за да може цял живот да има до себе си тая улична кукличка с всичките й перверзни номера.
Тя замълчава за миг, сякаш за да преодолее налегналото я отвращение. Сетне казва:
— И въпреки туй наложи се, както виждате, да й подаря цели два брилянта, за които бях рискувала кожата си.
— Подарихте й два от нейните собствени — уточнявам. — И, естествено, най-дребните.
— А вие да не искате да й дам най-едрите? И откъде накъде „собствени“? Те са крадени тия брилянти и аз й го казах съвсем ясно, а тя вика „знам, че са крадени, но това няма да ми попречи да ви предам на полицията“, и трябваше най-накрая да й дам нещо, за да млъкне.
— И я развързахте…
— Не съм дотам глупава. Пъхнах й ги под дюшека, за да миряса, и слязох да освободя ония. Въоръжена с пистолет, разбира се. И добре, че двете с Флора имахме пистолети, защото Бентън вече бе се ококорил и гледаше на кръв. Но ние добре го респектирахме, особено Флора, която всеки миг бе готова да му пръсне черепа, така че си тръгнахме, аз — с диамантите, а Флора с тия две чанти, които допускам, също не са за изхвърляне.
— И тя докрай не се изкуши да ви пусне един куршум?
— А защо да рискува да получи моя? И после, мисля, че се бе примирила. Смъртта на Брунер все пак й беше подействувала. Ние сме жени, Пиер! Ние не сме такива зверове като мъжете.
— Знам, знам — кимам. — Вие сте чувствителни и нежни. Тайфуни с нежни имена.
Всъщност всички те, и жените, и мъжете, бяха понесени в тази история от един и същи тайфун — тайфуна на алчността, и той ги изтръгваше от всичко останало и ги караше да забравят всичко останало, и връзките, и привързаностите се късаха като гнили конци под напора на необуздания копнеж към едно съзвездие брилянти от първа величина. Що се отнася до женските тайфуни, не мога да отрека, че те бяха духали донейде в моя полза. Може би защото не съм женомразец.
При тая мисъл поглеждам бегло Розмари и запитвам:
— А как е вашият Грабер? Навестихте ли го в болницата?
— Защо в болницата?
— А къде другаде? За в гробищата още е рано.
И за да я поставя в курса на нещата, подавам вестника.
— Ах, този мръсник! — произнася тя, още не дочела информацията.
— Кого от двамата имате предвид?
— Бентън, разбира се. Грабер може да не е цвете, но никога не би стрелял в жив човек.
— А кой би стрелял в мъртвец? Всъщност вие би трябвало да сте доволна. И да благодарите на Бентън.