— А може би и с един пистолет — подхвърлям.
Тя ми отправя остър поглед и разкошните сини очи изведнъж изсивяват:
— Да не би да си срещал Розмари?
— Розмари ли? Че къде да я срещна?
— Помислих си го, понеже наистина имах пистолет. Само че вече бе късно. И Брунер бе убит.
— Не виждам да си в траур, скъпа. А черното би ти стояло добре. Ще изглеждаш още по-стройна.
— Би трябвало да разбереш най-после, момчето ми, че не залагам на излишната стройност като твоята Розмари, а на обратното. На тоя свят все още има мъже с нормални вкусове.
— Значи изтърва брилянтите… — обобщавам. — Положих толкова труд да ти ги осигуря, а ти накрая ги изтърва.
— Нямаше да ги изтърва, ако преди да излезем оня ден от Лозана, бяхме свили с колата към вилата на Виолета. Само да знаех за вилата на Виолета… Но ти си знаел и ключът ти беше в джоба и въпреки това не ме заведе.
— А знаеш ли какво щеше да стане, ако бях те завел? Щяхме и досега да лежим с тебе двамата в оня бункер и никой нямаше да дойде да ни отвори, защото никой освен мене не знаеше скривалището. И като казвам „щяхме да лежим“, навярно разбираш, че не става дума за любовна прегръдка, а за оная, другата, гадната и студената — на смъртта.
— Наистина… Онази усойница вече е дебнела… Просто не се сетих.
— Все пак смятам, че поне си попреровила куфарчетата, скъпа. Там имаше доста нещица.
— Какво ще ги ровя. Прибрах ги, както си бяха и ги заключих в банковия сейф на мое име. И все пак това не са брилянти. Но и аз не съм алчна. Когато имаш интелект, можеш да минеш и без брилянти. Те са нужни на такива вятърничави персони като твоята Розмари. Нужни са й, за да ги пропилее с някой такъв като тебе, дето също не знае цената на парите. Колкото до мене, аз имам други планове…
— По търговската част… — сещам се. — Фрау Пулфер…
— Не ме бъркай с фрау Пулфер, момчето ми. Аз не работя на дребно.
— Разбрах, ще откриеш хотел — сещам се отново.
— Хотелите, това не е лошо — кима дамата. — Но имат бавна възвръщаемост. Ще открия един шик ресторант, на едно шик място…
— И ще ме вземеш със себе си…
— В никакъв случай — възразява Флора.
— Но нали постът на домашното куче е вакантен.
— Да, но аз нямам навик да държа и домашна змия. Ти си тежък характер, момчето ми. Да оставим, че имаш вкус към двойните игри, но обичаш и да командуваш…
— Разчитах на по-голяма симпатия — промърморвам унило.
— Всъщност бих те взела… — забелязва Флора, — ако не беше забъркан в ония там опасни неща, политическите. А щом ти си забъркан, значи ще забъркаш и мене. Не, Пиер! Аз обичам парите, обаче не мразя и спокойствието.
— Ясно: трябва ти съпруг.
— Ако ми потрябва, лесно ще го намеря. Въпреки че нямам ръста и килограмите на твоя американски феномен. Мъжете с нормални вкусове, макар да намаляха застрашително, но все пак още не са напълно измрели, момчето ми.
— Щом само на тази маса са двама…
— Драго ми е да го чуя — отвръща тя с такъв тон, сякаш друго не е и очаквала. — Обаче мисля, че е време да тръгвам.
Изпращам я дружески до стълбата и стоически изтърпявам бодрото й ръкостискане:
— Ако някой ден съдбата те запрати в моя ресторант, който и сама не знам още къде ще е, бъди сигурен, че обедът ще бъде за сметка на стопанката — обещава ми тя.
Но после, вече тръгнала, подхвърля, за да не си въобразя прекалено:
— Първият обед!
Връщам се, за да уредим най-сетне сметката.
— Каква жена! — произнася с нюанс на адмирация Борислав.
— Жена и половина — съгласявам се.
И ето че малко по-късно ние летим в черното волво върху лентата на шосето, виеща се сред изумрудените хълмове. Сега обаче на кормилото е вече Борислав и това ми дава възможност най-сетне да призова на среща съня, който, както е известно, е по-малкият брат на смъртта. Щом е по-малкият брат, няма нищо опасно. Лошото е да не те прегърне сестра му, голямата.
— Омръзна ми да ги слушам тия ваши истории — признава Борислав. — Брилянти… брилянти…
— А мене питаш ли ме? — промърморвам.
— И какво има толкова в тия брилянти? — продължава да умува приятелят ми.